Данло разтри очите си. От време на време се уморяваше от надменността на Стария отец. Беше останал достатъчно време в дома му, за да придобие вкус към сарказма, затова попита:
— А мозъкът на фравашите не е разделен, така ли? Затова ли съзнанието ви се гърчи като пронизана с копие тлъсториба и никога не стои неподвижно?
Стария отец мило се усмихна.
— Възприемчив си — отвърна той. — Фравашкият мозък, аха! Така е, да: нашите мозъци са разделени на четвъртини. Фронталните лобове… — Стария отец докосна главата си над златните си очи и тихо подсвирна, — … фронталният мозък почти изцяло се занимава с езика и съчиняването на песенни стихове. Другите части имат други функции. Четири четвъртини: фравашите също спят на четвъртини. Тъй като мислим повече, тъй като сме по-добри в съчиняването, редактирането и пеенето на песента за самите себе си, затова спим повече, много повече. За да сънуваме. Фравашите спят на четвъртини: по всяко време една, две или три четвърти от мозъка ни спи. Рядко сме съвсем будни. И никога — никога, никога, никога, никога! — не трябва да позволяваме да заспят и четирите ни четвъртини.
На Данло му бе трудно да си представи такова съзнание и той поклати глава. После се усмихна на Стария отец.
— Тогава вашият мозък, четирите четвъртини — шепнат ли „да“, „не“, „може би“ и „може би не“?
— Хо, хо, човешко същество си прави шеги с фравашки мозък!
Данло се посмя заедно със Стария отец преди да стане сериозен.
— Мозъкът ви съхранява ли езика като моя? — попита той.
— Ах, ох, по-добре е да се мисли, че фравашкият мозък попива езика, както памучната тъкан попива водата. Има дълбоки структури, универсални граматики за думи, музика или какъвто и да е звук — чуем ли един път език, никога не можем да го забравим.
— Но аз съм човек и мога да забравям, нали така?
— О хо, и тъкмо затова трябва да се подложиш на впечатване, ако искаш бързо и цялостно да научиш Езика.
Данло си помисли за всички неща, които бързо и цялостно беше научил в нощта на инициацията си.
— Много ли ще боли? — попита той. Стария отец се усмихна, очите му бяха като златни огледала.
— Ах, болката. Мозъкът, болката, мозъкът. По време на разходките си с Ота виждал ли си някога джакараданска уличница?
Данло, който би се шокирал, че някои жени продават секс за пари, разбира се, ако изобщо знаеше за парите, отвърна:
— Не съм сигурен.
— Жени, които оставят корема си гол, за да се виждат по-добре татуировките им. Татуировки: червени и лилави рисунки на голи жени, зелени и сини реклами на стоката им.
— А, онези жени. — Данло постепенно бе започнал да оценява тънкостите и деликатността на цивилизованите жени. — Те са много красиви, нали? Чудех се как се наричат.
Стария отец изсвири кратка мелодия, показваща неодобрението му към уличниците. Но Данло не разбра смисъла й.
— Впечатването е като татуировка на мозъка. Неизличими звуци и образи, фиксирани в синапсите — самите мозъчни синапси са фиксирани като нишки коприна в лед. Няма физическа болка, защото мозъкът няма нерви. Ах, но болката! Неочаквани нови концепции, препратки, връзки между думите — не можеш да си представиш възможните асоциации. О хо, има болка! Ангсланът от това внезапно да си повече, отколкото си. Болката от знаенето. Ох, болката, болката, болката, болката.
На следващия ден Стария отец отведе Данло в дюкяна на впечатника. Напуснаха квартала по известната с лошата си слава фравашка плъзга — дълга оранжева улица, която пресича Улицата на простите уличници и Улицата на контрабандистите и се вие дълбоко в сърцето на Квартала на далечниците. Стария отец беше доста тромав на кънките си. Хълбоците му не бяха свързани толкова свободно, колкото човешките, и пропукваха от артрит. Когато завиваха, трябваше да се обляга на Данло, за да не падне. Често се налагаше да спира, за да си поеме дъх. Представляваха странна двойка: Данло с откритото си лице и дълбоки любопитни очи и любезният, неразгадаем Стар отец, който се извисяваше над него като космата планина. Тъй като бе топло, Данло носеше само бяла памучна риза, вълнени панталони и черно вълнено яке. (И разбира се, бялото перо на Ахира, което се развяваше в косите му.) Беше прекрасен зимен ден. Небето бе тъмносиньо и от океана духаше свеж солен вятър. Ресторантите и кафенетата от двете страни на улицата бяха претъпкани с хора, които наблюдаваха постоянния човешки поток. А имаше какво да се гледа. Когато навлязоха по-навътре в квартала, смесицата от хора започна да се променя и да става още по-пъстра, по-оръфана и по-опасна. Имаше много повече уличници и много куртизанки, покрити с диаманти и най-фини истински коприни. Имаше хибукаша в дрипи, боси автисти, хариджани, тубисти, търговци и дори неколцина ронини, поети-воини, напуснали ордена си заради удоволствията на Никогея. Пресен хляб, наденички и печено кафе, озон, пушек от дърва, тоалач, мокра вълна и цветни парфюми, каново масло, пот и далечно загатване за секс — миризмите на Града нямаха край. Те възбуждаха Данло, макар че му бе трудно да ги отдели една от друга, за да открие източника им. В навалицата на пресечката с Улицата на впечатниците до него се притисна закръглена ниска уличница и прокара пръсти през косата му.