— Каква гъста, чудесна коса — каза тя. — Цялата черна и червена — истинска ли е? Никога не съм виждала такава коса.
Докато Стария отец яростно свиреше, за да я отпъди, Данло вдиша уханието на розовия парфюм, който потната й ръка беше оставила в косата му. Никога не бе срещал такова цвете и ароматът му достави наслада, макар да му се искаше уличницата да е забелязала, че не е момче, а мъж.
От многото дюкяни по Улицата на впечатниците този на Дрисана Лиан беше един от най-малките. Намираше се насред пресечката, сбутана между шумно кафене и невероятно украсения дюкян на Багхайм Впечатника. Докато дюкянът на Багхайм беше просторен и витрините му бяха от витражни стъкла, този на Дрисана представляваше малка дупка в почти незабележим гранитен вход. Докато за услугите на Багхайм и неговите помощници се редяха много богати и модерно облечени хора, дюкянът на Дрисана много често пустееше.
— Дрисана не е популярна — обясни Стария отец, когато почука на желязната врата. — Защото отказва повечето впечатвания, които й поръчват. Ах, но в Града няма по-добър впечатник.
Вратата се отвори, Дрисана посрещна Стария отец и Данло и любезно се поклони. Без по никакъв начин да пренебрегва Данло, жената даде ясно да се разбере, че се радва да види Стария отец, когото познаваше още от пристигането му в Никогея. Двамата почти заговорнически приказваха на Езика и Данло успяваше да разбере само по една на всеки десет думи.
— Дрисана Лиан — каза Стария отец, — позволи ми да ти представя Данло.
— Просто Данло ли?
— Казва се Данло Дивия.
Те бавно продължиха по голия коридор, съвсем бавно, защото Дрисана беше много стара и много бавна. Подобно на Стария отец, Дрисана презираше телесните подмладявания. Данло никога — поне през многобройните си дни в Града — не бе виждал толкова стара жена. Косата й беше дълга, сива и оплетена на кок. Стотици дълбоки бръчки прорязваха лицето й, което бе жълтеникавобяло като стара слонова кост. Повечето хора биха я сметнали за грозна, но не и Данло. Той мислеше, че е красива. Тя имаше свое собствено лице, както казваха деваките. Момчето хареса малкия й кръгъл нос, червен като плод на ю. Хареса правите й бели зъби, макар да го озадачаваше, че изобщо има такива. Много преди да остареят колкото Дрисана, всички жени от племето му изтъркваха зъбите си като дъвчеха кожите, за да ги омекотят, и те се превръщаха в кафяви пънчета. На най-много хареса очите й. Те бяха тъмнокафяви, едновременно твърди и меки — загатваха за здрава воля и обич към живота. Нещо в лицето и очите й караше Данло да се чувства спокоен за първи път, откакто беше напуснал дома си.
Тя ги въведе в стая без прозорци, в която Данло и Стария отец седнаха на голи дървени столове до гола дървена маса.
— Ментов чай за почитаемия фраваши? — попита Дрисана и се приближи до лакирания си чаен шкаф до тъмната стена. — И за момчето, какво би искало то в чашата си? Не е достатъчно голямо, за да пие вино, струва ми се.
Тя им поднесе две чаши ментов чай, после се върна до шкафа, отвори блестяща черна врата, извади кристална гарафа и си наля половин чаша вино.
— Говори се, че алкохолът подлудявал фравашите. Каква гледка само, нали — луд фраваши?
— О хо! Наистина би било страхотна гледка.
Дрисана се отпусна на един от столовете и попита:
— Предполагам, че Данло е тук за впечатване? На език, разбира се. — Тя се обърна към него и каза: — Стария отец винаги води учениците си при мен да учат език. Какъв да бъде? Английски? Старосуахили? Новояпонски? Санскрит или знаковият език на неврологиците, който използват на Силваплана? Сигурна съм, че би искал да научиш омразно трудния фравашки език, но това не е възможно. Никой не може да го впечата. От осемдесет години се опитвам и единственото, което съм постигнала, са само няколко подсвирвания.
Данло мълчеше, защото не я разбираше.
Дрисана навлажни устните си с вино и подсвирна на Стария отец. Всъщност тя можеше да използва повече от споменатите няколко подсвирвания на фравашки, достатъчно, за да бъде разбрана.