Данло затвори очи и се заслуша. Единственият звук бе биенето на сърцето му.
— Не чувам нищо — каза той.
Стария отец му се усмихна и също като него затвори двете си очи.
Дрисана се наслаждаваше на четвъртата си чаша вино и най-после се обърна към Данло на родния му език.
— Карееска, Данло, безмерна милост. Отдавна не съм говорила на алалойски — моля те, прости ми, ако допускам грешки. — И след голяма глътка продължи: — Съществуват методи за запомняне, за слушане. Избираш вълнуващо време, за да влезеш в Ордена. Всички се опитват да усвоят изкуството на запомнянето, със сигурност. Ако те приемат в „Боря“, навярно ти също ще го усвоиш.
Гласът й беше неясен от вино и горчивина. Някога, в началото на Великата схизма, тъй като смяташе, че Орденът е покварен и обречен, тя се бе отказала от поста си на майстор впечатник. А сега, дванайсет години по-късно, в кулите на Академията започваше възраждане на душата и зрението и Орденът беше по-важен, отколкото когато и да било през хилядолетното си съществуване. Ако имаше възможност, Дрисана би се върнала в Ордена, но за онези, които престъпват обетите си, никога няма втора възможност.
Данло, който толкова се страхуваше да докосва стари хора, хвана ръката на Дрисана, сякаш му беше баба. Харесваше одобрението, което виждаше в тъжните й прекрасни очи, макар да се чудеше защо изпитва такава горчивина.
— Боговете са впечатали в човешките същества древните еди, така ли?
— Не, със сигурност не! — Дрисана не му обясни, че самата тя някога е впечатала Малъри Рингес и че следователно отчасти носи отговорност за създаването на Рингес и целия хаос на войната. — Споменът за едите е по-дълбоко от мозъка. Когато говорим за впечатване, ние имаме предвид само промяна на метаболичните пътища и невралната мрежа. Всичко е въпрос на предефиниране на мозъчните синапси.
— За фиксиране на синапсите като нишки коприна в ледник ли?
Дрисана го погледна и отпи от виното си. После се разсмя и горчивината внезапно я напусна.
— Скъпи Данло, ти не разбираш абсолютно нищо от онова, което днес ще направим тук, нали?
— Не — призна той. — Винаги съм смятал, че мозъкът е просто парче на розова мазнина.
Дрисана мило се засмя и докосна дланта му.
— Хайде — каза тя. — Данло и почитаеми фраваши — ще трябва да ми помогнете, защото пих прекалено много.
Тя ги въведе през дървена врата във впечатващата стая или в своите покои на впечатленията, както обичаше да я нарича. По средата, върху фравашки килим, подарен й от Стария отец, имаше мек стол, покрит със зелено кадифе. Освен двете холограмни стойки отзад столът беше единствената мебел в стаята. На всяка от шестте стени, от пода до тавана, имаше полирани лавици с неща, които приличаха на лъскави метални черепи. Бяха 22, подредени в стройни редици.
— Това са хиюми — обясни Дрисана, когато Данло седна на стола. — Сигурно си виждал хиюми и преди?
Извил шия, Данло сковано седеше и гледаше хиюмите. „Ахира, Ахира — мислено повика снежния бухал той, — защо му е на някого да събира метални черепи?“
Дрисана се олюляваше на краката си, докато прокарваше пръсти през косите му и грубо преценяваше главата му. Имаше голяма глава за четиринайсетгодишно момче, голяма и широка, и старицата се обърна, за да избере хиюмата от третата редица отгоре надолу.
— Първо трябва да направим модел на мозъка ти — каза тя.
— Модел ли?
— Образ. Като рисунка.
Стария отец седна на килима по фравашки обичай, а жената нагласи хиюмата върху главата на Данло. Той затаи дъх, после бавно издиша. Хиюмата бе студена, въпреки гъстата му коса. Беше твърда, студена и силно притискаше черепа му. Щеше да се случи нещо важно, помисли си Данло, макар че не можеше да каже точно какво. Из мрачните коридори на Дрисаниния дюкян той бе запазил ориентацията си. Беше сигурен, че гледа на изток. Човек трябваше да пикае на юг и да спи с глава на север, но всички важни церемонии трябваше да се извършват с лице на изток. Откъде би могла да го знае Дрисана?
— Рисунка на мозъка ти — провлачено повтори тя. Данло усещаше тежкия й, миришещ на вино дъх. — Ще го нарисуваме със светлина.
Една от холограмните стойки точно зад стола се освети с модел на мозъка му. Там, сякаш се носеха над стойката, се виждаха блестящите гънки на мозъчната му кора, малкият и продълговатият мозък, и живата пропаст, разделяща мозъка му на две половини. Данло не почувства нищо, но усети лъч светлина отстрани и се обърна да погледне.