— Стой! — извика Дрисана.
Беше прекалено късно. Данло бе проявявал сляпо покорство само един-единствен път през живота си — по време на инициацията си, при това в смъртна болка. Как можеше да не погледне рисунката на мозъка си? Той погледна и зрителната кора в задната част на модела проблесна с оранжева светлина. Той погледна към собствената си зрителна кора, ярко оцветена с оранжево и оранжево-червено, и самият процес на гледане накара невроните в кората да пламнат. Докато гледаше, светлината внезапно стана ослепително, блестящочервена. Светлината беше червен връх на копие, проникващ през очите му в мозъка. Болката бе кратка, остра и силна. Стария отец грешеше — болката беше ужасна. Той затвори очи и се извърна. Болката се превърна в бяла топлина и изчезна.
Дрисана стисна лицето му в съсухрените си ръце и нежно го обърна напред.
— Не трябва да гледаш собствения си мозъчен модел! Скоро ще проникнем по-надълбоко, чак до невроните. Твоите мисли — ще можеш да видиш собствените си мисли. А това е опасно. Да виждаш как се образуват мислите ти — това само по себе си ще доведе до появата на нова мисъл, която ще видиш. Обратна връзка до безкрайност. Процесът определено би могъл да продължава безкрайно, но ти ще полудееш или ще умреш много по-рано.
Данло погледна право пред себе си и застана неподвижно. Започна да се поти, между челото му и хиюмата се процеждаха струйки солена вода.
— Ахира, Ахира — промълви той. — О, благословени Ахира.
— Сега не мърдай. Преди да можем да извършим впечатването, трябва да видим къде точно да впечатваме.
Въпреки че беше полупияна, Дрисана разголи мозъка му със същата сръчност и лекота, с която би разпорила корема на снежен заек. Преди да научи изкуството на впечатването, тя бе акашик. И като такава, беше картирала хиляди мозъци. Всички впечатници са и акшашици, макар че малцина акашици знаят много за изкуството на впечатването. Всъщност по-лесно е да картираш и разчетеш мозъка, отколкото да впечаташ нещо в него. Без основателна причина — по някаква горчива ирония. — акашиците имат много по-висок статус в Ордена, отколкото нископоставените впечатници.
— Сега си затвори очите — тихо извика Дрисана. Данло се подчини. По мозъчния му модел зад него се появиха леки вълни. Езиковите гроздове в лявото му полукълбо бяха увеличени и осветени. Невралната мрежа бе гъста и изключително сложна. В триизмерна паяжина се виждаха милиони отделни неврони, напомнящи на малки блестящи червени паячета. От всеки неврон израстваха хиляди дендрити, хиляди червени копринени нишки, които се преплитаха помежду си и се свързваха със синапсите.
— Данло, ни лурия ла шантих — каза Дрисана и светлината на асоциативната му кора рязко потрепери. И после:
— Ти асто юйена ою, имаш очи, които виждат прекалено надълбоко и прекалено много.
— О хо, това е вярно! — вметна Стария отец. — Юйена ою — така е, да.
Дрисана повдигна ръка, за да го накара да замълчи, и заговори с други думи на други езици, думи, които не можеха да съживят асоциативната кора на Данло. Скоро старицата откри, че алалойският е негов роден език и нещо повече, че не знае други освен мокша и някой и друг израз на Езика. Това беше необичайно и тя навярно копнееше незабавно да разпространи новината из кафенетата и баровете, но като впечатник беше задължена да пази тайните.
— Вече имаме модела, сега ще извършим действителното впечатване.
Дрисана свали хиюмата от главата на Данло. Докато той отмяташе назад подгизналата си от пот коса, тя се приближи до отсрещната стена зад Стария отец, за да потърси точно определена хиюма. Опита се да обясни основите на изкуството си, макар че й бе трудно да намира подходящи алалойски думи. Данло бързо се обърка. Всъщност впечатването е едновременно и просто, и сложно. Всяко дете се ражда с определена система от синапси, свързващи невроните. Тази система се нарича „първичен репертоар“ и се определя отчасти от генетичните програми и отчасти от способностите на развиващия се мозък за саморазвитие. Научаването става просто като се подберат и подсилят определени синапси за сметка на други. Синевата на небето, болката от допира на леда до кожата — всеки цвят, всяка пропукваща съчка, миризма, идея или страх прогаря знака си в синапсите. С времето, събитие по събитие, първичният репертоар се преобразува във вторичен. И това преобразуване — разцъфването на човешката индивидуалност и същност, на самата човешка душа — е постепенно. Безброй неврони и синапси се състезават за чувства и мисли. Или по-скоро се състезават да правят мислите. Мозъкът има своя собствена вселена и мислите са живи същества, които процъфтяват или умират в съответствие с природните закони.