— Докато всичко свърши, хиюмата изключва новите езикови гроздове от останалата част от мозъка ти — отвърна тя. — Със сигурност не би искал да мислиш на чужд език, докато не усвоиш достатъчно от него, нали? Сега трябва да си мислиш за нещо приятно, навярно да си спомниш щастлив момент от живота си или да помечтаеш.
Обикновено впечатването изискваше три сеанса, но Дрисана откри, че Данло приема Езика бързо и добре. Погледът му оставаше ясен и фокусиран. Тя остави процесът да продължи, докато не прехвърли в мозъка му девет десети от думите. Тогава реши, че това е достатъчно. Старицата свали хиюмата, отпи от виното и въздъхна.
Стария отец се изправи.
— Благодаря ти — каза той, приближи се и постави косматата си длан върху главата на Данло. Момчето усети твърдите му черни нокти до слепоочието си. Стария отец се обърна към него на Езика: — Дрисана е любезна, много любезна и много красива, не мислиш ли?
Без да се колебае, Данло отвърна:
— О, да, тя излъчва шибуи. Тя е… искам да кажа, шибуи… — Той млъкна, внезапно развълнуван и смутен. Говореше на Езика! Свободно изговаряше думи, които никога не беше чувал. Разбираше ли онова, което бе казал? Да, разбираше го. Шибуи: вид красота, която може да разкрие единствено времето. Шибуи беше фината красота на сиво-кафявия мъх по стара скала. И вкусът на старо вино, носещо спомен за съзряване на гроздето и за съвършено равновесие на слънце, вятър и дъжд — и това бе шибуи. Лицето на Дрисана излъчваше шибуи — „излъчваше“ не беше точната дума — лицето й разкриваше основата на характера й и житейския й опит, сякаш бе парче слонова кост, старателно и прелестно резбовано от времето.
Той бавно разтри слепоочията си и каза:
— Искам да кажа… че тя има свое собствено лице. — После, осъзнал, че се е върнал към алалойски израз, Данло започна да си мисли за многобройните концепции и думи за красота. Новите думи бяха в ума му: саби, ауареи и хозик. И уаби: уникалната красота на повреден предмет, като чайник с пукнатина; красивият, характерен, естетичен недостатък, отличаващ душата на момента, в който предметът е бил сътворен, от всички други моменти във вечността. И винаги имаше хала. Ако хала бе красотата, хармонията и равновесието на живота, другите думи за красота бяха по-незначителни, макар в много отношения да бяха свързани с хала. Всъщност всяка от новите думи разкриваше скрити аспекти на хала и му помагаше по-ясно да я вижда.
— О, благословена красота! Никога не съм знаел… че има толкова много начини на възприемане на красотата.
Известно време тримата приказваха за красотата. Данло говореше със запъване, тъй като не бе уверен в себе си. Внезапно да има в себе си нов език беше най-странното от всички усещания. Все едно да влезеш в мрачна пещера, да се катериш към слабия звук на падаща вода и през цялото време да изпитваш тайнственото чувство, че тук има много красиви камъчета, но да не знаеш къде точно да ги търсиш. Трябваше да търси точните думи и да се мъчи да ги свързва.
— Толкова много за… разбиране — каза той. — В този благословен Език има толкова много… страст. Толкова много могъщи идеи.
— О хо! — рече Стария отец. — Езикът се побелява от идеи.
Данло погледна към редовете с хиюми и посочи онази, която Дрисана все още държеше в ръцете си.
— И целият Език е тук вътре, така ли?
— Определено — отвърна тя и му кимна.
— И други езици, казваш? Колко… езици?
Дрисана, която не си падаше много по числата, рече:
— Повече от десет хиляди, но със сигурност по-малко от петдесет.
— Толкова много — замислено пророни той. Погледът му беше далечен, като лед, блестящ по повърхността на тъмносиньото море. — Толкова много… как е възможно човешките същества да научат толкова много?
— Започва да разбира — отбеляза Стария отец. Дрисана остави хиюмата върху изключената холограмна стойка и се усмихна на Данло. Лицето й бе топло и мило.
— Мисля, че разговорът ти стига за днес. Сега трябва да си идеш вкъщи и да се наспиш. Ще сънуваш онова, което научи, и утре речта ти ще върви по-леко.
— Не — рязко отвърна Стария отец. Отправи й няколко кратки изсвирвания, после рече: — Впечатването е като да дадеш на новородено способността да ходи, без да подсилиш мускулите на краката му. Нека използва Езика още малко, за да не се препъва по-късно, когато най-малко може да си го позволи.
— Но той е прекалено уморен!
— Не, погледни му очите, виж как изглежда. Сега е стимулиран, о хо!
„Стимулиран“ — помисли си Данло. Да, определено беше стимулиран, сърцето му бързо туптеше и очите го боляха, защото започваше да вижда прекалено много. Той се изправи и се заразхожда из стаята.