— А ха — каза една вечер Стария отец, — всички вие сте сложни и някои могат да станат много сложни, но кой сред вас притежава силата да е многопластов?
Третата степен е многопластовостта. Ако сложността е способност едно след друго да отхвърляш и приемаш различни разбирания, когато са полезни или подходящи, многопластовостта е едновременното приемане на повече от една действителност. Тези действителности могат да са толкова различни — или дори противоположни, — колкото старата наука и вълшебното мислене на детето. „Истината е многопластова“ — казваха Старите отци. Човек никога не може да стане многопластов, ако се страхува от парадокс или заробване от бога на последователността. Многопластовото виждане е парадоксално, нова логика, внезапно завършване на плашещи модели. Усъвършенстването на многопластовостта позволява да разглеждаш света в много измерения — все едно да се взираш в скъпоценен камък с хиляди различни страни. Когато постигне тази многопластовост, човек вижда сътворението на света като дело на бог, вижда огнена топка, избухваща от първичното небитие, вижда общ сън, вижда вечното кристализиране на действителността от искряща и необособена същност — едновременно вижда всички тези неща и още много други. Многопластовият човек (или извънземен) възприема всички истини като взаимосвързани части на по-голяма истина. Фравашите учат, че по веднъж на всеки цикъл от времето се ражда някой, който се развива от многопластовост до всепластовост, четвъртата и последна степен на освобождението. Тази напълно свободна личност е асаря. Единствено асаря е в състояние да каже „да“ на цялото творение, защото преди да направи окончателното потвърждение, човек трябва да види всичко такова, каквото наистина е.
Тази идея бе върхът на цялата фравашка мисъл и мъдрост и тъкмо това учение Данло оспорваше повече от всички други. Както твърдеше в дискусиите си със Стария отец, да приемаш всички реалности и да виждаш целостта на вселената беше доблестна и необходима стъпка, но асаря трябваше да надхвърли това. Цялата логика на фравашката система насочваше към освобождаване от системите и разбиранията — защо тогава да не се стремиш да не вярваш в абсолютно нищо? Защо да не гледаш действителността с безгрешни очи, свободен от светогледи като новородено? Това пробуждане за невинност не бе ли истинската особеност на асаря?
— Ох, ох — рече му Стария отец, — но всеки трябва да вярва в нещо. Човек даже трябва да развие свои собствени разбирания. Изненадващо е, че след половин година в моя дом ти не си повярвал в това.
Стария отец винаги бързаше да дари на студентите си святия си садизъм, особено на човек с толкова силна воля, като Данло. А от своя страна, Данло се наслаждаваше на сложния танц от остроумия, толкова любими на фравашите. Никога не се засягаше от шегите на Стария отец. И никога не се заблуждаваше, че е близо до свободата от разбиранията. Точно обратното. Той доброволно — и предпазливо — навлезе във фравашкия светоглед. Наистина беше странно и красиво място. Макар винаги да съзнаваше дребните недостатъци на тази действителност, които постепенно щяха да се разширят в пукнатини, Данло ценеше най-основното от всички фравашки учения: че човешките същества са създадени, за да са свободни. Той страстно, яростно и категорично вярваше в това. Държеше духа на фравизма близо до сърцето си, като невидим талисман, направен от чиста вяра. Фравашите може би не разбираха какво е да си асаря, но това нямаше значение. Системата им пак можеше да се използва, за да се избавиш от илюзиите и мисловните пътища, представляващи затвор за хората. А щом веднъж се освободеше, всяко човешко същество щеше свободно да полети в която посока пожелае.
Фравашката система беше чудесно замислена, да, но както откри Данло, не всички концепции могат да се разберат напълно. Фравашите бяха дошли в Никогея преди три хиляди години и с времето първоначалните учения и практики на системата им бяха станали прекалено систематични. Мисловните експерименти се бяха конкретизирали в упражнения, идеите се бяха сбили в идеология, прозорливостта се бе втвърдила в доктрина, а благоговението и преклонението на учениците пред техните Стари отци неизбежно се бе превърнало в обременително задължение. Мнозина ученици забравяха, че мокша трябва да се използва като средство. Прекалено често те боготворяха този език и си въобразяваха, че научаването на нови думи, стихове и коани на мокша е достатъчно, за да се освободят. Нищо не плашеше Данло повече от тази тенденция към обожествяване. И никой аспект на обожествяването не бе толкова опасен, колкото начинът, по който Луистър, Едуардо и другите се умилкваха на Стария отец и му подчиняваха волята си.