Това, разбира се, е клопката на култовете и религиите, доминирани от гуру, мъдрец или месия. Принципът на заробване е древен: млад мъж или жена чува призива на свят, по-дълбок от ежедневната действителност на обучение, брак, развлечение или стремеж към богатство и обществен напредък. Навярно тази личност е болезнено изпълнена с живот, макар да се страхува, че независимо от усилията си да постигне истинността и смисъла, някак си не е успяла да живее истински. Подобно на хлапе, вкусило забранени бонбони, тя навярно ще се прехвърля от религия на религия, от система на система в търсене на нещо, което да задоволи жаждата й. Ако има късмет, накрая ще открие начин, по-сладък от другите, система от дисциплини с чист житейски център. Ако има голям късмет, ще стане ученик на Стар отец, защото въпреки многото си недостатъци, фравашката система е най-добрата от всички системи, най-стара и най-истинна, най-малко покварена. Какъвто и да е избраният път, ще започне период на постене, медитация, танцови форми, електронна симулация, молитва, пози или словесни наркотици — абсолютно всичко, целящо да съсредоточи вниманието на ученика върху привидните граници на същността му. Целта, разбира се, е да разкъса тези граници, както пилето пробива яйцето. Това е първото постижение на всички търсачи. Светогледът започва да се пропуква, разпада и нещо повече, да изглежда условно построение. Ученикът започва да разбира, че сам е изградил своя собствена действителност. Ако е възприемчив, той ще види, че е изградил самия себе си. И неизбежно ще си зададе въпросите: Какво е „същност“? Какво е светоглед? Ще открие всички предразсъдъци, самозаблуди, спомени, душевна броня и дребни лъжи, които предпазват „аз“-а от външния свят. Стигнал дотам, той може изобщо да загуби чувството си за реалност. Това е опасният момент. Това е мигът, в който сърцето се разтупква и пресеква, в който се загубваш в тъмна стая и не можеш да откриеш електрическия ключ на стената. Това е времето да се изпълниш със страх или още по-лошо, да потънеш сам в студения вътрешен океан, който тегли, вледенява и удавя. Ученикът ще почувства, че умира, ще изпита ужасяващото усещане, че всяка негова същностна част се стопява в небитието. Ако е слаб, страхът му от смъртта ще го парализира или дори ще го хвърли в лудост. Но ако има кураж, ще види, че всъщност не е сам. Стария отец винаги остава близо до него. Неговите усмивки и златни очи му напомнят, че някога е направил същото пътуване като него. Цялото му същество е огледало, отразяващо една-единствена истина: че докато ученикът губи себе си, ще оцелее нещо голямо и красиво. Стария отец ще помогне на ученика да открие тази по-значима част. Това е неговият триумф. Това е неговата наслада. Той ще помогне на ученика напълно да се освободи от светогледа, който го държи в капана си. И после, когато ученикът разчисти и последните остатъци от черупката, пред него се разкрива невероятно по-огромен свят. Този свят е изпълнен с ярка светлина и изглежда безкрайно по-действителен, отколкото изобщо е можел да си представи. Ученикът е по-свободен, по-голям, истински жив. Прелива от силни чувства на радост и обич. Това е вечният миг, разбуждането, което трябва да прати ученика свободен по пътя към пълното освобождаване. Само че тъкмо тук повечето ученици попадат в невидим и смъртоносен капан. Радостта им от свободата се превръща в признателност към Стария отец за това, че ги е освободил; обичта им към действителното се насочва към онзи, който е направил възможно това изживяване на действителността. Наистина, те не могат да си представят отново да извършат това пътуване сами и за самите себе си и затова естествената им обич към Стария отец става необходима и непреодолима. Започват да почитат своя Стар отец, но не само като наставник или учител, а като посредник между тях и новия свят, който са видели. А оттук остава съвсем малка крачка до обожествяването на Стария отец като въплъщение на безкрайното. Единствено чрез Стария отец (както и чрез роши, свещеник или буда) е възможно да се познае действителната действителност. Всяка негова дума е сладък плод, пълен с истина, неговата система на обучение се превръща в единствения начин, по който може да се познае тази истина. И така ученикът, който се е издигнал толкова нависоко и надалеч, накрая стига до нови граници, но не така ясно определени и крехки, колкото първоначалния му светоглед. Той се взира в очите на своя Стар отец и вижда самия себе си като уголемен и свят, но за съжаление, това ново себеусещане е сътворено и дарено му от Стария отец. Сега вече действителността на ученика е изцяло фравашка. Ако е истински съзнаващ — и истински смел, — той още един път ще се опита да се освободи. Но фравашкият светоглед е възвишен и да избягаш от него е все едно птица да се опита да пробие небето. Повечето ученици няма да успеят. Всъщност повечето никога няма да извършат такава неблагодарност и бунт. Но дори в неуспеха им тяхната гордост е да се носят над човешките тълпи, привързани към земята и затворени в познатите си и създадени от самите тях хоризонти.