За да сме справедливи към фравашите, Старите отци отдавна са осъзнали опасностите на гуруизма. И правят всичко възможно, за да обезсърчат робската привързаност на учениците си. Но истината е, че обичат да са гуру. И въпреки предупрежденията, учениците им намират утеха в това да изоставят самите себе си и да поверят съдбата си в ръцете на извънземен. В къщата на Стария отец това се отнасяше за Салим, Майкъл, Ай Елени й повечето от другите. И особено за Луистър Ота. Както беше казал Стария отец, той бе благороден, мил човек, истинска скъпоценност сред хората — но не беше човек, който би отвърнал на сарказма и шегите на Стария отец в същия дух, в който бяха отправени. Луистър съчиняваше коани и плитки стихове на мокша само по задължение, защото трябваше да поддържа определено равнище на остроумие. Но всъщност бе много по-щастлив просто да пие чай в краката на Стария отец, внимателно да го слуша и после папагалски да повтаря възгледите и мъдростите му. И щом веднъж изречеше тези възгледи, с него повече не можеше да се спори. Макар че харесваше Луистър също толкова, колкото и всички останали, с които се беше запознал след пристигането си в Никогея, през кратките дни на дълбоката зима Данло започна да го намира за досаден. Луистър го учеше на шах, етикет и мокша, както и да се пързаля с кънки, така че Данло се оказваше в неговата компания повече време, отколкото би му се искало. Луистър бе компетентен в много области и обичаше да изказва мнението си по всякакви въпроси. За нещастие обаче нито едно от мненията или прозренията му не бе негово собствено. Имаше дразнещия навик да започва забележките си с израза: „Стария отец казва, че…“. Като че ли запомняше всяка дума, изречена от Стария отец. „Стария отец казва, че сградите от органичен камък проявяват склонност към натруфеност и нямат място в човешките градове“ — рече на Данло той една мрачна и снеговита сутрин. И по-късно същата вечер: „Стария отец казва, че най-голямата измама на религиите е в спасяването на хората от безкраен регрес. Помисли над въпроса какво е породило вселената? Естественият отговор е, че тя е създадена от Бог. Аха, но тогава човек се изкушава да попита: но какво е породило Бог? Хо, хо. И така нататък — разбираш ли? Религиите спират регреса. Те ни казват: «Бог е сътворил вселената, Бог сътворява Бог и това е всичко, което трябва да знаете.»“
По ирония на съдбата, колкото повече проникваше в сърцето на фравашката система, толкова повече Данло осъзнаваше, че в Никогея има много други системи, много други светогледи. Започна да се интересува от тях. Макар че никога не забравяше надеждата си да стане пилот, да пътува до Камила Луз, Нонаблинка и навътре към центъра на вселената, той разполагаше с половин година преди да има възможност да го приемат в Ордена. Разбира се, можеха и да не го приемат, и тогава щеше да му се наложи да остане ученик на Стария отец. (Или да се върне при някое от алалойските племена на запад от Куейткел.) Тъй като не можеше да си представи да стане като Луистър Ота — и тъй като беше жаден за преживявания като малко вълче, душещо нов сняг — Данло реши да прекара следващите двеста дни в изучаване на някои светогледи, които намираше или за очарователни, или за абсолютно чужди. Нито един от законите и изказванията на Стария отец не забраняваше такова изучаване. Всъщност Стария отец често насърчаваше усвояването на нови действителности, но само като формална игра, играна под звуците на мелодиите и напевите, отекващи в дома му. Данло подозираше, че неговият метод на учене на различни системи няма да срещне одобрението на другите и затова по време на ежедневните си обиколки тайно започна да посещава различни части на Града.
През едно от неочакваните затопляния на дълбоката зима Данло започна често да ходи на Улицата на контрабандистите. Там, където тя се стеснява под Фравашкия квартал, той се сприятели с мъжете и жените от сектата на автистите, седеше заедно с тях на изпощени от въшки кожи и прекарваше цели дни и нощи, потънал в дълбоки светли общи сънища. Автистките сънни наставници твърдяха, че тези сънища са действителната действителност, много по-действителна от материалния свят на снега, скалите или дрипите, с които автистите увиваха измършавелите си тела. По същия начин се присъедини към група гъбояди, които се наричаха „Божии чеда“. По време на тайните церемонии в една от изоставените Кибернетични черкви дълбоко в Квартала на далечниците Данло се кланяше пред златна урна, пълна догоре с вълшебни гъби, и тържествено се молеше преди да отвори уста и да поеме в себе си „Божията плът“. Молеше се и на блестящите смарагдовозелени извънземни, които му се явяваха в най-живите от гъбените му видения. Всъщност той боготвореше тези възхитителни и омагьосващи същности като пратеници на Единствения Бог, разбира се, докато това не му омръзна и не потърси по-трезви (и отрезвяващи) преживявания.