Данло също чакаше, не по-малко възбуден от всеки последовател. Също като другите, и той носеше на главата си блестяща златна лента. Бе облечен в най-хубавата си камелайка и на лицето му беше изписано живото, копнеещо изражение на човек, който очаква да бъде докоснат от безкрайното. Не седеше в първия кръг последователи, нито дори във втория, а в края на тази група, до малък поток. Беше топла ясна нощ с планински ветрове и вечни мечти, нощ, която щеше да е кратка, каквито винаги са нощите през лъжезимата. Но измервана от умовете на тълпата, жадна да види чудо, нощта бе достатъчно дълга. Данло лежеше по гръб на студената земя и броеше ударите на сърцето си, докато се мъчеше да преброи хилядите звезди, Обичаше да играе на тази игра, но никога не можеше да спечели, тъй като звездите бяха прекалено много и небето не стоеше неподвижно. Светът постоянно се въртеше на изток, обръщаше студеното си лице към глъбините на галактиката и великата вселена отвъд нея. Над заоблеността на източния хоризонт постоянно се появяваха нови звезди, свръхновите, съзвездията и самотните сини гиганти. Той лежеше, чакаше, от време на време сънуваше и слушаше отделни откъси от разговорите на хората наоколо. През цялата нощ прииждаше народ от Града и тълпите започнаха да се сгъстяват. Към полунощ неколцина от по-уморените сгънаха кожите си и се отказаха от бдението. С всеки изтекъл час настроението на присъстващите се променяше: от очакване в мрачна вяра и безпокойство, а после в грозно подозрение, че са били измамени. Когато над мрачния хребет на Уркел изгря огромното съзвездие Лебед, Данло разбра, че слънцето не е далеч. Той също бе започнал да се съмнява в пророчеството на Елианора — поне се съмняваше, че е било разумно да приема думите й буквално. Търсеше да открие отчаяние по уморените лица на другите последователи, когато един по един всички престанаха да разговарят и погледнаха надолу към тясната скалиста пътека, която се виеше из планината. За миг настъпи обезсърчителна тишина и после някой извика:
— Вижте, той е!
Данло погледна към мрачната пътека и видя висока фигура, напредваща сред ниските смърчове и снежните поля. Подобно на всички останали, той се надяваше, че това е Малъри Рингес, но очите му бяха свикнали да търсят животни из тъмните гори и той можеше да види онова, което другите не можеха. Данло незабавно разпозна в новодошлия извънземен фраваши и след секунди разбра, че е Стария отец. Когато Стария отец се изкачи по-наблизо, този отрезвяващ факт стана очевиден и за всички останали. Разнесоха се разочаровани стонове — този звук се откъсна от устните на хиляди хора с внезапността на лед, който се отцепва от глетчер и пада в морето. Сякаш постигнати от неочаквано просветление, хората започнаха да се изправят и да си тръгват. Те минаваха покрай Стария отец, без да го погледнат, дори без да си правят труда да забележат странната му усмивка или пламтящите му в мрака златни очи. Стария отец вървеше през тълпата право към мястото, където седеше Данло. Спря пред него, любезно го поздрави и после попита с най-закачливия си и садистичен глас: