— И очакваш да подложа всичките си ученици на такива жестокости?
— За да са наистина сложни… да. Другите ученици си играят и си мислят, че знаят какво е да се прехвърляш от действителност на действителност. Но това всъщност не е… истинско. Когато навлизат в нов светоглед… те са като старци, които газят в горещ извор. Наполовина вътре, наполовина навън, никога напълно мокри или сухи.
Сега небето пламтеше в тъмночервено, въздухът бе по-лек и дърветата и скалите по планината започваха да придобиват цветовете на утрото. От всички хора, които се бяха изкачили на Уркел през нощта, бяха останали само последователите. И повечето от тях вече си тръгваха, защото вярата им в завръщането на Малъри Рингес се беше пречупила. Това, помисли си Данло, бе основната разлика между вярата и познанието. Познанието можеше само да прерасне в по-дълбоко познание, докато вярата беше крехка като стъкло. Стотици хора със зачервени очи си мърмореха, хвърляха разочаровани погледи към Елианора и без да се сбогуват, й обръщаха гръб. Останаха единствено четирийсет и осемте мъже и жени, които знаеха нещо, неизвестно на другите. Данло също го знаеше, но не можеше да го обясни на Стария отец. Той знаеше, че в известен смисъл тази нощ Малъри Рингес наистина се е върнал в Никогея. Че на планината наистина е имало бог — Данло трябваше само да си припомни замислените погледи на осемдесет хиляди лица, за да разбере, че в действителност е така. Заради пророчеството на Елианора нещо в Града се беше променило и се бе родило нещо ново. Стария отец грешеше като предполагаше, че създаденото от нея движение просто ще се изпари като роса под горещо слънце.
Стария отец, който винаги можеше да чете сенките на човешките мисли, проучи лицето на Данло и каза:
— Ти всъщност изобщо не си вярвал, че Малъри Рингес ще се върне, нали?
— Не искам да вярвам в нищо — отвърна Данло. — Искам да зная… всичко.
— Ха, ха, доста сериозна амбиция. Ти си различен от другите ми ученици — те се стремят единствено към освобождение.
— И все пак са толкова… несвободни.
Стария отец широко отвори очи и попита:
— Как така?
— Защото смятат, че са открили система… която ще ги освободи.
— А не са ли?
— Фравашката система… е единствената действителност, която държат здраво. А тя ги държи още по-здраво.
— Толкова малко уважение ли изпитваш към нашия светоглед?
— О, не, аз много обичам този начин, той е единственият…
Стария отец изчака малко, после рече:
— Продължи, моля те.
Данло погледна към потока, бълбукащ сред недалечните дървета.
— Основното във фравашката система е, че ни освобождава от системите, нали така?
— Това е вярно.
— В такъв случай не трябва ли да използваме същата тази система… за да се освободим от фравашкия светоглед?
— Ах, ах — каза Стария отец и затвори двете си очи. — Ох, ох, ох, ох.
— Трябва… да се освободя от този светоглед — рече Данло.
— Оххх!
— Трябва да напусна дома ти преди да е станало прекалено късно.
— Е, тогава — така е.
— Съжалявам. Сигурно ме мислиш за неблагодарен. Стария отец отвори очи и устата му разцъфна в усмивка.
— Не, никога не съм смятал така. Ученикът зле се отплаща на учителя си, ако завинаги остане ученик. От известно време зная, че ще ме напуснеш.
— За да вляза в Ордена, нали така?
— Хо, хо, даже ако Орденът те отхвърли, ти пак трябва да ме напуснеш. Всичките ми ученици ме напускат, щом научат онова, което си научил ти.
— Аз… съжалявам — промълви Данло.
— Ох, хо, но аз пък не съжалявам — каза Стария отец. — Ти се учи добре и ми достави удоволствие, което не бих могъл да изразя, освен ако не говоря на фравашки.
И последните последователи започнаха да вдигат лагера си, да събират кожите и кошниците с храна. Един от тях, млад хоролог от „Лара Сиг“, каза, че било време да се връщат в Града.
— Навярно сега трябва да се сбогуваме — рече Стария отец.
Данло погледна Елианора, безмълвно застанала в снега и повдигнала лице към утринното слънце. Другите последователи се тълпяха около нея, тихо разговаряха и един от тях й предложи ръката си за слизането надолу по склона.
— След още пет дни — каза Данло — ще започна състезанието. Ако Орденът ме приеме, пак мога да дойда, нали?
— Не, не можеш. Данло замръзна.
— Това не са мои правила, Данло. Орденът има свое собствено виждане. Никой послушник или калфа не може да седи с фраваши. Вече не ни се доверяват — съжалявам.
— Тогава…
— Тогава можеш да ме посетиш, когато станеш истински пилот.