— Но това ще е след години!
— Значи трябва да сме търпеливи.
— Разбира се — отвърна Данло, — може и да се проваля в състезанието.
— Възможно е — призна Стария отец. — Но действителната опасност за теб е да успееш, а не да се провалиш. Повечето хора прекалено всеотдайно обичат Ордена и смятат, че не е възможно да го напуснат, щом веднъж влязат в него.
— Но не са били ученици на фравашки Стар отец, нали?
— Не са, прав си.
— Трябва да зная какво е да си пилот — каза Данло. — Благословен пилот.
— Хо, хо, говори се, че пилотите познават най-странната от всички действителности. Данло се поклони на Стария отец и каза:
— Трябва да ти благодаря за всичко, което ми даде, господарю. Езика мокша, идеалите на ахимса и ших. И любезността си. И моята шакухачи. Това са прекрасни дарове.
— Моля. — Стария отец погледна надолу по пътеката. Последните последователи изчезваха в гората. — Ще се върнеш ли в Града заедно с мен?
— Не — отвърна Данло. — Мисля, че ще остана да гледам изгрева.
— Ах, хо, тогава се връщам вкъщи да си легна.
— Сбогом, учителю.
— Сбогом, Диви Данло. Скоро ще се видим. Стария отец се наведе, докосна Данло по главата и после се обърна и тръгна. Трябваше му много, време, за да се спусне от планината, и Данло го проследи с поглед, докато можеше. Накрая, когато остана сам с вятъра и птиците, пеещи утринната си песен, той се обърна на изток, за да изчака слънцето. Всъщност макар да не би го казал на никого, Данло все още очакваше Малъри Рингес. В края на краищата беше възможно този бог само да е закъснял и Данло си мислеше, че някой трябва да остане и да го посрещне, ако се завърне.
ЧАСТ ВТОРА: БОРЯ
ГЛАВА 6
ИЗБОРЪТ
Отправната точка на архитектското — или едическо — разбиране е идеята, че Бог е сътворен по образ на човека. Тази идея разглежда човека и Бога като свързани чрез тайнствена връзка. От високомерие човекът поискал да му се направи образ като съвършен и потенциално безграничен Бог. В това човек се отразява в Бога, превръща се в партньор в тази себереализация. Човек и Бог толкова тясно принадлежат един на друг, че като че ли са създадени един за друг. Човек намира удовлетворение в Бога.
На двайсет и петия ден от лъжезимата, през 2947 г. от основаването на Ордена, в колежа „Боря“ се проведе ежегодният Фестивал на нещастните просители. „Боря“ е първият от колежите на Ордена и заема голяма част от Академията, която всъщност представлява отделен град в града Никогея. В най-източния край на Никогея, точно в подножието на планината, се намират близо два квадратни километра общежития, кули, зали и тесни червени плъзги, кръстосващи добре поддържаните площи. Висока гранитна стена (наречена е „Ранената стена“, защото някога южната й страна била разрушена с водородна бомба) обгражда Академията от три страни и отделя просторните й сгради от гъсто застроените пирамиди в Стария град. Откъм източната страна на Академията няма стена. Или по-скоро планините Уркел и Атакел се издигат толкова стръмно, че образуват красива естествена стена от лед и скала. Някои студенти роптаят срещу такава насилствена изолираност от мръсния, по-органичен градски живот, но повечето намират спокойствие в компанията на себеподобни умове, а не самота, отчуждение или отчаяние.
Призори в това свежо, ясно утро Данло мина с кънките си по градските улици и стигна до Ранената стена. Там, на тясната червена плъзга през Западната порта, той зачака заедно с другите просители, дошли да постъпят в Академията. Данло беше един от първите пристигнали, но скоро, когато слънцето изпълни небето, зад него започнаха да се редят хиляди момичета и момчета (и доста от техните родители) от повечето Цивилизовани светове. В продължение на цели пресечки във всички посоки улиците, излизащи на Ранената стена, преливаха от кандидат-студенти, облечени в парки, кимона, пончо, кожени роби, чуки, пуловери, бабри, раса и камелайки, дрехи от всевъзможна кройка и материал. Мнозина от просителите бяха нетърпеливи и мърмореха ругатни, докато чакаха да отворят голямата желязна порта.
— Подранили сме — каза някой зад Данло. — Но е нормално да си помислиш, че ще ни пуснат вътре, за да не мръзнем тук.
Данло огледа стената, която обграждаше Академията. Бе висока колкото трима високи мъже и покрита с пукнатини и сивкави лишеи. Винаги беше обичал да се катери по скали, затова се зачуди дали не би могъл да открие опора в дяланите блокове и да се прехвърли оттатък. Защо, запита се той, някой би построил стена вътре в града?