— На този проклет свят е адски студено — наставниците ми изобщо не ми казаха, че ще е толкова студено.
Най-после портата се отвори навътре и просителите бавно се заточиха по една от главните плъзги на Академията. Зад Данло имаше много мърморене, викане и бутане, особено на онези пресечки, където не бе ясно как би трябвало да се слеят опашките. На няколко места се стигна до бой. В повечето случаи това бяха кратки, несръчни сблъсъци, придружени с проклятия, размахване на юмруци и припрени извинения, когато околните разтърваваха побойниците. Зад портата обаче цареше ред. Облечени в официалните си бели роби, десетките послушници от „Боря“ бързо разделяха момичетата от момчетата и ги отвеждаха на групи в различните сгради из Академията.
Данло — заедно с още две хиляди момчета — бе отведен през колежа на висшите специалисти „Лара Сиг“ в голяма полусферична постройка, наречена „Ледения купол“. Под него имаше пързалки за кънки, писти за шейни и ледени полета, на които се играеше онази убийствено бърза игра, известна като хокий. Тази сутрин обаче ледените полета пустееха — в продължение на стотици метри послушниците бяха натрупали по тях вързопи с износени бели роби. До всеки вързоп имаше сандали, завързани през ремъците с бяла панделка. Данло усети мирис на стара вълна и гранивата смрад на кожа, пропита с човешка пот. Един от по-големите послушници — главен послушник Сахейл Федърстоун, високо момче с бръсната глава и сериозно лице — посочи на Данло и другите да си изберат роба и чифт сандали.
— Слушайте сега, слушайте — каза послушникът на най-близката група. — Трябва да си съблечете всички дрехи и да си сложите просителската роба.
— Но тук е адски студено! — възрази недоволното момче до Данло. — Да не би да трябва да стоим боси на леда, докато ровим из купчина смрадливи стари обувки? Проклетите ни крака ще замръзнат!
Главният послушник не му обърна внимание, както и повечето други момчета — поне не му обърнаха сериозно внимание. Малцина бяха доволни, че се налага да се съблекат голи на такова ледено открито място, но повечето не искаха да изпъкват с оплаквания и направиха както им казаха. Въздухът внезапно се изпълни с шум: разкопчаване на ципове, шумолене на тъкани материи, тракане на кънки и глъчка от хиляди гласове. Послушниците минаваха сред голите момчета, събираха дрехите и кънките им и в замяна им даваха номер.
— Твоят номер е седемстотин двайсет и девет — каза един пъпчив послушник, когато уви якето на Данло около кънките му и го завърза на вързоп. — Трябва да го запомниш, за да си получиш дрехите след състезанието.
Скоро всички момчета бяха голи и мнозина трепереха. Кафявата, бялата или черната им кожа бе настръхнала. Около купчините роби нямаше много място, но въпреки това всяко момче внимаваше да не се допира до съседите си. Докато чакаха реда си край купчините, всички плахо оглеждаха голите си тела, сравняваха и мислено преценяваха.
— Побързайте, моля. Съвсем замръзнах!
Тези думи се разнесоха от пълничко момче, обгърнало гърдите си с ръце. Кожата му имаше тъмнокафявия цвят на кафе, очите му излъчваха страх. То подскачаше от крак на крак и докосваше леда с нежните си стъпала колкото може по-бързо и кратко. Изглеждаше глупаво и смешно, като странно насекомо, танцуващо върху гореща блестяща мазнина.
— Побързайте, моля!
Момчетата пред Данло бясно ровеха из робите и мереха сандали. Навсякъде по леда бяха разхвърляни бели панделки. Данло откри, че като събере няколко, може да стъпи върху тях и да не усеща илка-хара, паренето на голия лед. Той стоеше, стиснал в ръка бамбуковата си шакухачи, и търпеливо чакаше реда си, наблюдаваше и чакаше и през цялото време съзнаваше, че много от момчетата също го наблюдават. Те гледаха слабините му, члена, който Трипръстия Соли беше обрязал и покрил с пъстри белези. Уникалното обезобразяване приковаваше очите им. И Данло гледаше към другите момчета или по-скоро бързо преценяваше очертанията на гладките им цивилизовани тела. Нито едно от момчетата не бе обрязано — всички имаха краекожия, скриващи главичките на членовете им, и следователно бяха момчета, а не мъже. Някои от тях имаха още да растат, гърдите им бяха слаби и тесни, членовете им бяха почти колкото кутрето на Данло. Но дори по-големите момчета, с дългите си, напълно развити членове, не бяха обрязани. Въпреки опита си с опасностите на глейвирането, той не можеше да ги приеме за равни. (Всъщност Данло се безпокоеше за собствената си мъжественост, защото как щеше да стане истински мъж, без да довърши прехода си и да чуе цялата Песен на живота?) Не, той беше съвсем различен от всички други и това го изпълваше едновременно със срам и гордост. Никой не бе толкова висок и як. Свикнал със студа, Данло спокойно стоеше и чакаше. Все още беше прекалено слаб от гладуването предишната година; сухожилията и костите му изпъкваха под обветрената му кожа и дългите плоски ивици мускули потръпваха всеки път, щом си поемеше дъх. Повечето от момчетата бяха слаби, мършави и бледи като снежни червеи или покрити със сланина като тюлени. Дори неколцината атлети сред тях изглеждаха пухкави и разглезени. Те го наблюдаваха — наблюдаваха различните части на тялото му — със смесица от ужас, завист и страхопочитание.