Хануман отново се закашля — силна, мъчителна кашлица, която разкъсваше гърдите му и караше очите му да се насълзяват. После, когато си пое дъх, попита:
— Кой е родният ти свят?
— Роден съм тук.
— Нима? В Никогея? Тогава трябва да си свикнал със студа.
Данло потърка ръце и подуха на пръстите си, за да ги стопли. Мъжът, помисли си той, не би трябвало да се оплаква от неща, които не е в състояние да промени. Затова просто отвърна:
— Може ли някой изобщо да свикне със студа?
— Аз определено не мога — каза Хануман и отново се закашля. И после: — Толкова е студено — как издържаш? Известно време Данло го гледа как кашля и рече:
— Болен си, нали?
— Болен ли? Не, не съм — просто въздухът е толкова студен, че прорязва дробовете ми.
След поредния му пристъп на кашлица Данло реши, че Хануман наистина е много болен. Някога, като малко момче, той бе гледал как племенният му брат Башам умира от белодробна треска. Хануман определено имаше измъчения вид на човек, който се кани да премине оттатък. Навярно вирус разяждаше дробовете му. Сякаш дълбоко в него пламтеше огън. Очите му бяха хлътнали в тъмна плът. Контрастът на светлосините му ириси на фона на почернялата плът го правеше да изглежда още по-демоничен. В очите му имаше страх, погледът му бе уплашен и обречен, сякаш той виждаше участта си да приближава като тъмна буря, която щеше да вледени сърцето му и да открадне дъха му. Той отново се закашля и Данло почти усети спазъм, разкъсващ собствената му гръд. Страхуваше се за Хануман. Страхуваше се и за мъжа беше подобаващо да се страхува от чуждата смърт, но разбира се, бе напълно неправилно Хануман да се страхува за себе си. На Данло му се пригади от страха на Хануман. Той имаше остър поглед и можеше да види, че това крехко, болно момче се опитва да скрие страха си от всички, навярно дори от самия себе си. Някой, помисли си Данло, трябва да го храни с купи чай от вълчи корен и да мие главата му със студена вода. Къде бе майка му, за да се погрижи за него? Той понечи да постави ръка на горещото чело на Хануман, за да изгони треската, но си спомни, че не трябва да докосва други, особено непознати, особено пред погледа на стотици смеещи се, шегуващи се момчета.
Хануман се приближи до Данло и заговори с тих, измъчен глас:
— Моля те, не казвай на послушниците и майсторите, че съм болен.
И се закашля толкова силно, че се преви, загуби равновесие и се подхлъзна на леда. Щеше да си разбие лицето, но Данло го хвана под мишницата. Дланта на Хануман бе гореща като каменна лампа и изненадващо силна. (По-късно Данло щеше да научи, че Хануман е тренирал убийствените изкуства, за да заякне. Всъщност той беше много по-силен, отколкото изглеждаше.) Данло стисна твърдата малка ръка на Хануман, изправи го и изведнъж те изобщо не изглеждаха като непознати. Между тях се породи нещо, някаква близост и мигновено разбирателство. Данло имаше чувството, че трябва да обърне сериозно внимание на тази близост. Напрегнатостта на Хануман едновременно го привличаше и отблъскваше. Долавяше страха му и усещаше волята му безмълвно да изстрада този страх, независимо от цената. Долавяше и други неща. Хануман миришеше на пот, болест и кафе — очевидно бе изпил много чаши кафе, за да се ободри. Той го гледаше с уморените си, трескави очи, сякаш двамата споделяха някаква тайна. Хануман се отърси от ръката му, събра гордостта си и се изправи сам. Данло си помисли, че изчерпан отвътре, като препълнена каменна лампа, изгоряла прекалено бързо. Кой би могъл да гори с такъв вътрешен огън, зачуди се той, и бързо да не премине от другата страна на деня?
— Трябва да почиваш на кожите си и да пиеш горещ чай — каза Данло, — иначе може да преминеш оттатък.
— Да премина оттатък ли? Искаш да кажеш да умра? — Хануман изрече тази дума, сякаш беше най-омразното и ужасяващо нещо, което можеше да си представи. — Моля те, не, надявам се, че няма.
Той се закашля и дълбоко в гърлото му се разнесе клокочещ шум.
— Къде са родителите ти? — попита Данло и отметна дългата си коса. — Сам ли си пристигнал?
Хануман се изкашля в шепата си, после изтри от устните си кърваво петно.
— Нямам родители.
— Нито баща, нито майка ли? О, благословени Боже, как може да нямаш майка?
— О, някога имах родители — поясни Хануман. — Не съм слеляк, макар някои да казват, че приличам на такъв.
Данло още не беше чувал за презрените, неестествени възпроизводствени стратегии, разработвани на няколко от Цивилизованите светове, и не знаеше нищо за слеляците, родени в позор от изкуствени утроби. Стори му се, че разбира донякъде мъката и очевидната самота на Хануман, но не го бе разбрал правилно.