— Родителите ти са преминали оттатък, така ли? Хануман погледна надолу към леда и поклати глава.
— Има ли значение? — попита той. — За тях аз спокойно мога да съм мъртъв.
После разказа на Данло за част от пътуването си до Никогея, докато хилядите момчета в Ледения купол тропаха с крака, шляпаха по леда с кожените си сандали, издишаха пара и се оплакваха. Хануман разказа, че бил роден в знатно архитектско семейство на Катава. Родителите му се казвали Павел и Мориа ли Тош, четци в Кибернетичната реформистка църква. (Тази църква е просто една от многобройните секти на архитектите, защото през хилядолетията Архитектите на Безкрайния разум на Кибернетичната универсална църква са се разцепили на много различни подрелигии. Еволюционистката църква на Еде, Кибернетичните православни църкви, Сепаратисткият съюз на Фостора — това са само някои от стотиците църкви, откъснали се от първоначалната, процес, започнал с Илантианската ерес и Първата схизма през 331 г. ВЕ, тоест през 331-та година от възнесението на Николос Дару Еде. Архитектите казват, че цялото време трябва да е започнало в момента, в който Еде каркирал съзнанието си в един от своите главномозъчни компютри и така станал първият от боговете на човечеството.) Подобно на родителите си, Хануман изкарал традиционното обучение за четец в едно от църковните училища. Обаче за разлика от почтените архитекти, които познавал, той се разбунтувал още като съвсем малък и поискал разрешението на родителите си да посещава елитното училище на Ордена в Олорънинг, най-големия и единствен истински град на Катава.
— Баща ми ми позволи да постъпя в елитното училище — каза Хануман, — само защото беше най-доброто на Катава. Но трябваше да се съглася след завършването си да продължа обучението си за четец в църквата. Трябваше да се съглася да не постъпвам в Академията на Никогея. Съгласих се. Но това беше важно споразумение. Изобщо не трябваше да се съгласявам. Всичките ми приятели в елитното училище се готвеха да постъпят в Академията. Да стана четец като родителите и предците си — никога не съм го искал. О, почакай, моля те, извинявай, че кашлям. Знаеш ли нещо за четците от моята църква? За църквата на родителите ми? Не? Не би трябвало да го казвам на никого, но ще го направя. Втората най-свята церемония в нашата църква е церемонията на интерфейса. Трябва да си чувал слухове за нея — почти всички са чували. Не? Къде си прекарал живота си? Е, при церемонията на интерфейса позволяват на всеки знатен архитект да се включи в някой от църковните компютри. Навлизането в компютърното съзнание, в информационните потоци е като мълния. Всъщност като рай — единственото хубаво нещо в това да си архитект. Но преди всяка церемония на интерфейса трябва да се пречистиш. От грях. Архитектите наричат греха „негативно програмиране“. Затова преди церемонията има пречистване — защото е богохулство да се включиш в свят компютър, заразен с негативни програми — така учат повечето Кибернетични църкви. Не мога да ти разкажа за пречистващата церемония. Тя е невероятно ужасна, наистина, тя е насилване на душата. О, ще ти разкажа, ако ми обещаеш да го запазиш в тайна. Четците разголват ума ти с акашишките си компютри. Всичко, всяка негативна мисъл или намерение, особено суетата, защото е смъртен грях да имаш прекалено високо самомнение или да искаш да си нещо повече от онова, за което си роден. Почти всичко — има начини да скриеш някои неща, трябва да се научиш да пазиш мислите си в тайна, иначе четците ще ти разкъсат душата. Ще те пречистват, докато не остане нищо. Някога подлагал ли си се на впечатване? Пречистването е обратно на впечатването. Четците унищожават лошите ти спомени. Препрограмират мозъка ти… като убиват части от него. Не всички вярват в това, разбира се, иначе винаги, когато дойде време за пречистване, ще изпадат в паника. Но даже да не убиват наистина клетките, четците убиват нещо друго, когато разрушават старите синапени пътища и създават нови. Защо да не го наречем душа? Зная, че това не е изящна дума, не е изразителна концепция, но душата… трябва да пазиш душата си за себе си, разбираш ли? Душата, светлината. И тъкмо затова напуснах моята църква. Защото предпочитам да умра, отколкото да стана четец.
Данло мълчаливо слушаше. Изненадваше го, че болно момче приказва толкова много и така свободно. Данло започваше да открива в себе си дарба да слуша другите и да печели доверието им. Слушаше сериозно, както би слушал западния вятър да стърже и извайва ледени форми в морето. Харесваше му начинът, по който Хануман използва думите, богатството и яснотата на мисълта му. Знаеше, че рядко се среща момче, което да говори свободно като опитен оратор.