Заедно с Хануман — и още седем хиляди момчета и момичета — Данло беше отведен на „Лави“. В стройни редици по протежение на сто и петдесетте метра на площада бяха подредени седем хиляди рогозки. Бяха поставени съвсем близо една до друга и между разнищените им краища се виждаха само по няколко сантиметра бял лед. Един от послушниците покани просителите да коленичат на рогозките. Данло зае мястото си до Хануман. Острите, назъбени върхове на сламките бодяха коленете му, рогозката беше толкова износена и прокъсана, че влажният лед отдолу го обливаше с вълни от студ.
— Тишина, време е! — повторно извика главният послушник.
Просителите замълчаха и очаквателно погледнаха към него, нетърпеливи да научат какво ще е изпитанието тази година. Освен няколко дървета ю, натежали от червените си плодове, и две-три ледени скулптури (както и дванайсет безценни щихови дървета от Симум), на площада имаше само нервни момичета и момчета. Данло долови миризмата на чиста, детска пот и на презрели плодове. От сградите които се извисяваха над тях, се разнасяше звук от топящи се ледени шушулки. Във въздуха висеше безпокойство, ледена напрегнатост и очакване.
— Тишина, време е да ви представя майстора на послушниците Пешевал Лал!
От сградата зад послушника се появи грозен брадат мъж и се спусна надолу по стъпалата. Истинското му име беше Пешевал Лал и послушниците и калфите го наричаха майстор Лал, но навсякъде другаде бе известен просто като Бардо. (Или като Бардо Справедливия.) Официалната черна роба на Бардо беше силно опъната върху огромните му гърди и корем. Бялото е цветът на „Боря“ и всички послушници носят бяло, но преди да заеме поста майстор на послушниците Бардо Справедливия бе пилот и подобно на другите пилоти, носеше подобаваща роба.
— Да, тишина! — изкънтя гласът му. Беше огромен мъж и имаше мощен глас. Той плъзна строг поглед от просител на просител. Имаше лукави, надменни очи, които не пропускаха много, щом се стигнеше да преценява човешкия характер. От време на време Бардо отправяше усмивка на някой от просителите и леко му кимваше. Той закрачи наоколо с тромава, тежка походка, сякаш бе ужасно отегчен от себе си и бързите преценки, които трябваше да направи.
— Тишина — повторно извика майсторът и гласът му отекна от сграда на сграда. — Ще мълчите, докато ви обяснявам правилата на тазгодишното изпитание. Те са прости. Никой няма право да става от рогозката си, освен за да се облекчи. Няма да се храните или да пиете. Всеки, който бъде заловен да говори, незабавно ще бъде елиминиран. Всичко, което не е забранено, е позволено. Изпитанието е просто, за Бога! Вие сте тук, за да чакате.
И те зачакаха. Седем хиляди деца, нито едно от които нямаше повече от петнайсет години, чакаха под топлите лъчи на измамното зимно слънце. Хануман, разбира се, не можеше да не кашля, но, изглежда, никой от досадните послушници, които обикаляха нагоре-надолу из редиците просители, не хранеше към него никакви лоши чувства. Данло слушаше тази кашлица и се безпокоеше как Хануман ще понесе вледеняващия вечерен въздух. Реши да разсее болния му дух с малко музика, да го отдалечи от самия него. Извади изпод робата шакухачи и започна да свири. Тихата, въздушна мелодия, която импровизираше, привлече вниманието на всички около него. Повечето от просителите, изглежда, харесаха музиката. Послушниците обаче, не останаха доволни. Те стрелкаха Данло с отровни погледи, сякаш бяха обидени, че е открил хитър начин, заобикалящ заповедта на Бардо да пазят тишина. Той естествено не говореше, но в много отношения музиката му бе по-чисто общуване, отколкото обикновените думи.
По този начин, коленичил на сламената си рогозка, свирейки без прекъсване на дългата си бамбукова флейта, Данло изкара безкрайния следобед. Денят наистина беше прекрасен и от планината навяваше топъл ветрец. Шиховите дървета под сградите бяха покрити със снежнобели цветове и облаци новоизлюпени ярколилави пеперуди събираха нектар и изпълваха въздуха с пърхане на криле. Трудно му бе да чака под слънцето, което пламтеше на ясното небе. Милиони иглички от светлина жилеха шията и лицето му. Затворил очи, той свиреше ли свиреше и не забелязваше слънцето, което се уголеми и поаленя на западния хоризонт. Когато се здрачи, над просителите се прокраднаха първите ледени тръпки на нощта, но с музиката на мечтаното време все още беше топло и спокойно. После изгряха звездите и стана студено. Студът го докосна, отначало леко, после постепенно все по-настойчиво. Данло отвори очи. Небето над източния край на Никогея почти не беше замърсено от градските светлини и на черния му фон сияеха безброй звезди. Топлината се издигаше от Града на невидими вълни. Във въздуха нямаше облаци или влага, които да я задържат.