— Студено е! Не мога да издържа на този студ! — извика едно момче и няколко послушници незабавно го изведоха от площада.
Скоро го последваха и други. Сякаш по даден сигнал, децата по един или двама започнаха да се изправят и да напускат площада. После се занадигаха цели групи от по десетина или стотина и изоставяха своите другари, наред с опита си да влязат в Ордена. Когато нощта окончателно се спусна, бяха останали само около три хиляди просители.
Точно преди полунощ ужасен пристъп на кашлица подсети Данло за тежката болест на Хануман.
Не беше много студено — поне не по-студено, отколкото във вътрешността на снежна колиба — но Хануман неудържимо трепереше, притиснал лице в рогозката. Ако скоро не се откажеше и не потърсеше подслон, със сигурност щеше да умре. Но Хануман очевидно нямаше никакво намерение да се отказва. Твърдата слама бе отпечатала по челото и бузите му успоредни следи. Очите му бяха отворени и блестяха като светлосини пламъци — напомняха на адските свръхнови в небето. Нещо ужасно и красиво в Хануман го задържаше на тази рогозка и го караше да кашля в студа. Данло почти можеше да види това нещо, тази чиста, ярка воля, по-силна дори от волята му за живот. „Всеки мъж и жена е звезда“ — спомни си той. Нещо светло и прекрасно в духа на Хануман го привличаше, също както пеперудата неизбежно се стреми към фаталната светлина на огъня.
— Хануман! — прошепна той. Не можеше да се въздържи. Желанието да говори с това желязно момче преди то да умре бе по-силно от страха му да не го елиминират. Изпитваше странно, непреодолимо чувство, че ще научи всичко за шайда и хала. Данло изчака удобен момент, когато наблизо нямаше послушници, и отново прошепна: — Хануман, най-добре е да не докосваш глава до леда. Дори през рогозката ледът е много студен. По-студен от въздуха, нали така?
— Никога… не ми е било… толкова студено — успя да процеди през тракащите си зъби Хануман.
Данло се огледа. Повечето от рогозките наоколо пустееха и малцината просители, които бяха достатъчно близо, за да ги чуят, се бяха свили на кълбо като кучета и като че ли спяха. Той сниши глас и каза:
— Виждал съм прекалено много хора да преминават оттатък. Струва ми се, че и ти скоро ще преминеш, освен ако…
— Не, няма да се откажа!
— Но животът ти — прошепна Данло. — Трябва да запазиш топлината му. Животът ти е…
— Моят живот няма да струва нищо, ако не го изживея както трябва!
— Но ти не знаеш как да живееш… в студа.
— Е, значи ще трябва да се науча, нали? Данло се усмихна в мрака, стисна студената бамбукова шакухачи и каза:
— Можеш ли да потърпиш още малко? Скоро ще настъпи утрото. Нощите на лъжезимата са кратки.
— Защо разговаряш с мен? — внезапно попита Хануман. — Не се ли страхуваш, че могат да те заловят?
— Да — тихо отвърна Данло. — Зная, че не трябва да разговаряме.
— Ти се различаваш от другите. — Хануман махна към неподвижните просители, отпуснати на рогозките си. — Погледни ги, спят в най-важната нощ през живота си. Никой от тях не би поел такъв риск. Ти изобщо не си като тях.
Данло докосна перото на Ахира и си спомни за нощта на прехода си.
— Трудно е да си различен, нали?
— Трудно е да имаш чувство за себе си. Повечето хора не знаят какви са всъщност.
— Сякаш са се загубили в сарсара — съгласи се Данло. — Но е трудно да видиш себе си, да видиш истината. Кой съм аз в крайна сметка? Кой е всеки друг?
Хануман жестоко се закашля, после се засмя.
— Щом можеш да зададеш този въпрос, вече знаеш отговора.
— Но аз всъщност не зная нищо.
— И това е най-дълбокото познание.
Двамата разбиращо се спогледаха и тихо се засмяха. Но когато един от послушниците мина десетина реда зад тях, смехът им незабавно секна. Докато го чакаха да се отдалечи, Хануман духаше в дланите си. После отново започна да трепери.
Когато му се стори безопасно, Данло попита:
— И ще рискуваш живота си, за да влезеш в Академията?
— Живота си ли? — с прегракнал глас повтори Хануман. — Не. Не съм толкова готов да умра, колкото си мислиш.
— Да станеш пилот ли си дошъл тук? Струва ми се, че моята съдба е да стана пилот.
— Съдбата ти ли?
— Сънувах, че съм… — започна Данло и после замълча. — Аз… аз винаги съм искал да стана пилот.
— И аз — отвърна Хануман. — Да стана пилот, да се включвам в корабния компютър, онова постоянно уголемяване, което е позволено на пилотите — това е началото на всичко.