— Не съм си мислил за това. — Данло вдигна поглед към съзвездията Вълк, Птица и другите звезди, после просто каза: — Ще стана пилот, за да мога да стигна до центъра на Великия кръг, да видя дали вселената е хала, или шайда.
Той затвори очи и притисна клепачи със студените си палци. Да види вселената такава, каквато в действителност е, и да каже „да“ на тази истина, като мъж и като асаря — как би могъл да обясни мечтата си? Всъщност алалоите нямат право да разкриват сънищата или виденията си — тогава как би могъл да каже на Хануман за съня си, че става асаря?
— Какво е това „хала“, което постоянно повтаряш? — попита Хануман.
Данло се заслуша в надигащия се между сградите вятър и също започна да трепери. И въпреки това бе доволен: харесваше леденото докосване на вятъра до лицето си, морския мирис и усещането за свобода, което той носеше. Колко хубаво беше да разговаряш много след полунощ с нов приятел! Колко безразсъдно бе да разговаряш покрай ушите на послушниците единствено под прикритието на вятъра! Изведнъж цялата странност на това да е коленичил върху бодливата рогозка и да чака заедно с още три хиляди зъзнещи момчета и момичета му дойде прекалено много. Той Разказа на Хануман за смъртта на родителите си и за пътуването си до Никогея. После се опита да му разкаже за хармонията и красотата на живота, но откри, че преведени на цивилизован език, простите алалойски схващания, на които го бяха учили, звучат изтъркано и наивно.
— Хала е викът на вълка, когато зове братята и сестрите си — каза Данло. — Хала е и това, че звездите трябва да светят нощем, когато слънцето пада зад планината. Хала е начинът… начинът, по който лъжезимата слага край на студа, и начинът, по който лъжезимата преминава в по-студени сезони, така че животните да не станат прекалено много и да изпълнят леда. Хала е… о, благословена хала! Тя е толкова крехка, когато се опиташ да я опишеш, като да вървиш по морилка, мъртвия лед. Колкото по-голяма е тежестта върху него, толкова по-вероятно е да се пропука. Хала е. Тя е начинът просто да си.
Хануман стисна устни, извърна лице от вятъра и се опита да не се закашля.
— Никога не съм познавал човек като теб — удиви се той.
— Да изминеш хиляда километра по леда, за да търсиш нещо, което наричаш хала — при това сам!
— Стария отец ме предупреди, че ако кажа на някого, могат да не ми повярват. Нали няма… да кажеш на никой друг?
— Разбира се, че няма. Но трябва да знаеш, че аз ти вярвам.
— Наистина ли?
Хануман погледна перото в косата на Данло, после се закашля и каза:
— Данло Дивия — ти наистина изглеждаш малко див. И начинът, по който виждаш нещата — толкова е див. Ще трябва да помисля за онова, което казваш. Особено за това да си. Може ли да е достатъчно просто да си? Винаги съм мечтал да стана.
— Да станеш… какво?
— Да стана повече — отвърна Хануман. Когато момчето ниско се преви от поредния пристъп на кашлица, Данло докосна с устни мундщука на шакухачи.
— Но, Хану — каза той, импулсивно откривайки умалителна форма на името му, и протегна ръка към челото му. То гореше. — Хану, Хану, ти не ставаш. Ти умираш.
— Не, това е глупаво — дрезгаво възрази Хануман. — Моля те, не говори така.
После гласът му секна и той отново се закашля на ужасни, пресекливи пристъпи. Данло се чудеше защо послушниците или Бардо Справедливия, който от време на време крачеше сред просителите, не отведат това нещастно, умиращо момче някъде, за да го излекуват. Реши, че влизането в Ордена трябва да е някакъв вид инициация. И подобно на всички такива преходи към нови равнища на съществуване, винаги трябваше да има опасност и вероятност за смърт. 154
— Моля те, посвири ми с флейтата си — промълви Хануман. — Повече не мога да говоря. Данло навлажни устни и се усмихна.
— Успокояващо е, нали?
— Успокояващо ли? Не, всъщност е натрапчиво. Натрапчиво. В начина, по който свириш, в самата музика има нещо. Нещо, което не мога да понасям. Но което трябва да чуя. Разбираш ли?
И Данло засвири, макар устата му да беше толкова суха, че усилието бе мъчително. Той за стотен път навлажни устни с език. Беше много жаден. Не бе пил нищо друго освен сутрешното си кафе и езикът му лепнеше в зъбите, сух като стара тюленова кожа. Разбира се, беше и гладен, и коремът му стържеше, но гладът не бе толкова ужасен, колкото жаждата. А всъщност най-много го измъчваше студът. Навярно скоро жаждата щеше да се разяри и да стане всепоглъщаща, но сега, докато свиреше, студът беше по-непосредствен, като втвърдена, замръзнала кожа, докосваща всяка негова част. Бе му трудно да си движи пръстите, особено кутрето и безимения пръст на дясната ръка: като дете ги беше изгорил на каменната лампа и оттогава те бяха почти неподвижни. Малко несръчно, Данло продължаваше да свири, а Хануман го гледаше и слушаше. И от изящното му лице, от очите му се излъчваше болка, било от музиката, било от студа. Данло свиреше на тази болка и през цялото време си мислеше за Стария отец и „святата болка“, която той обичаше да причинява на другите. Данло не се наслаждаваше на чуждото страдание, но можеше да оцени необходимостта от болка като стимул. „Болката е осъзнаване на живота“ — така казваха алалойските племена. Животът бе болка и в болката на Хануман имаше желание за живот. Това чудо на живота обаче беше изключително деликатно и можеше да свърши всеки момент. Данло виждаше, че Хануман умира — още колко време волята и яростта му можеха да го задържат жив? „Смъртта е лявата ръка на живота — помисли си той, — и смъртта е хала“, и внезапно разбра, че не иска Хануман да умира.