Остави флейтата и прошепна:
— Хану, Хану, дръж си ръцете под робата. Не ги духай. Пръстите поглъщат студа от въздуха — разбираш ли?
Хануман кимна и пъхна ръце в широките си ръкави. После се закашля и се разтрепери още по-силно.
— Хану, Хану, ти не си създаден за студ, нали?
Данло потърка с пръсти тънката вълна на робата си и мрачно се усмихна. Вятърът се усилваше и навяваше ледени частички из площада. Като че ли всички трепереха, дори уморените послушници в белите си якета. Под воя на вятъра той дълго гледа Хануман. Момчето бе говорило сложни думи и имаше кураж, но всъщност още си беше хлапе, необрязано и непривикнало с жестокостта на света. Бе крехък и скоро щеше да премине оттатък. Данло го гледаше и чакаше. Чакаше и през цялото време се чудеше каква ли ужасна, тайнствена близост свързва живота му с този на Хануман. Изучаваше трескавото му лице и малко разтревожен от обрата на мислите си, реши, че Хануман сигурно споделя неговия дофел. Духовното животно на момчето трябва да беше снежният бухал.
После, в най-дълбоката, най-студена част от нощта, когато вятърът утихваше и светът потъваше в тишина, точно преди зазоряване, Данло чу Ахира да го зове.
— Данло, Данло — каза второто му аз. — Хануман е твой духовен брат и ти не трябва да му позволиш да умре. — Рязко и без да се замисля, Данло смъкна робата си. На устните му имаше усмивка, в очите му — мрачна решителност. После се наведе към Хануман и нахлузи грубата дреха през главата върху треперещото му тяло. След това коленичи на рогозката си, зъзнещ и гол, удивен от онова, което беше направил.
Хануман го погледна и немощно се усмихна. След малко затвори очи от изтощение. Данло събра няколко от съседните рогозки и направи с тях нещо като заслон, който поне малко да предпази Хану от вятъра.
— Данло, Данло, няма по-ужасна болка от студа — прошепна му Ахира.
Докато Данло стискаше юмруци, за да не трепери, Хануман заспа и започна да сънува. Очевидно сънуваше: клепачите му потрепваха като криле на пеперуда и той беззвучно мърдаше напуканите си устни. После започна да мърмори насън и да вика баща си.
— Не, не, татко — каза той. — Не, не.
— Хану, трябва да мълчиш — прошепна Данло и се огледа, за да види дали се е събудил някой от другите просители. Сред алалоите е табу да безпокоиш съня на другите със собствените си сънища. Сънят е свещено време, завръщане към естественото състояние, което едновременно е източник и храна за душата. Да разкриеш съня си означава да заразиш чуждата душа с образи, които трябва да останат скрити. Данло вярваше, че ако не се пази светостта на сънищата, душите на всички мъже и жени ще изпаднат в смут и лудост. — Хану, Хану, събуди се, щом не можеш да спиш.
Но Хануман беше потънал в кошмар. По лицето му имаше пот, по устните му — ужас.
— Татко, татко! — започна да вика той. — Не, не, не… Виковете му рязко прекъснаха, когато Данло се наведе към него и притисна устата му с ръка.
— Шшт! — каза той. Дъхът, който излизаше от носа на Хануман, опари дланта му. — Шшт, заспивай — прошепна Данло, — Шантих, заспивай.
Той започна да люлее главата на момчето, силно притиснал устата му с другата си ръка. Страхуваше се някой от послушниците да не чуе сподавените му викове. Но най-близкият послушник се беше облегнал на дънера на шихово дърво на петдесетина метра от тях и не чуваше нищо. Скоро Хануман се успокои и Данло го остави и пак коленичи на рогозката си. Погледа хилядите покрити с лед рогозки по площада, хилядите страдащи деца. Никога през живота си не бе изпитвал такъв студ, никога не се беше чувствал толкова изоставен, толкова абсолютно сам.