Най-после започна да се зазорява.
— Лура Сауел — прошепна Данло. — О, благословено слънце, бързо стопи зъбите на вятъра. — Но тази сутрин слънцето не бързаше и вятърът продължаваше да е студен. Небето беше розово-червено, покрито с високи разпокъсани облаци. Малко след първи зори, когато слънцето все още се губеше зад планините на изток, Бардо Справедливия се появи, за да види резултатите от нощното изтощение, и прати послушниците сред рогозките. Те преброиха просителите. Повечето от рогозките бяха пусти. Бяха останали само хиляда двайсет и двама просители. И на следващия ден състезанието щяха да продължат само хиляда и двайсет от тях — през нощта две от момичетата бяха умрели. Послушниците ги откриха отпуснати на рогозките им, сякаш заспали.
Откриха и още нещо. Група послушници на кънки заобиколиха Хануман и Данло.
— Вижте! — посочи един от тях. — Това момче е голо! Бардо внимателно мина между рогозките. Въпреки обиколката на колана си, той пристъпваше по леда леко и ловко. Майсторът поклати пръст към Хануман, полупокрит с рогозки и все още заспал.
— А това момче — каза Бардо — е с две роби. Защо е с две роби? — Неодобрително стиснал тъмночервените си устни, той се обърна към Данло. — Ти си гол, за Бога! Разбираш ли ме, момче? Кимни веднъж с глава, ако отговорът е „да“. Ти ли даде робата си на другото момче?
Данло кимна. Беше коленичил ниско, с бедра, притиснати към гърдите. Под първите лъчи кожата му имаше цвят на слонова кост и мускулите по голия му гръб и страни трепереха като струни на гошарп. Не му бе приятно, че всички го гледат.
— Изключително! — изкънтя гласът на Бардо. — Забележително — струва си да се отбележи. През всичките си години като майстор на послушниците никога не съм виждал толкова себеотрицателна постъпка. Кой би си помислил, че някой е способен да съблече робата си и да я даде на друг? Защо го направи, момче? А, извинявай, ти не можеш да говориш. Толкова себеотрицателна постъпка — и безразсъдна! Как смяташ да издържиш още един ден? Адски е студено!
Данло вдигна поглед, но не каза нищо. Нещо в тъмносините му очи, изглежда, раздразни Бардо, защото той изръмжа:
— Не ме гледай, момче, не е любезно! О, защо, защо, защо трябва да търпя тези нелюбезности?
Данло продължи да гледа, не към Бардо с неговата черна брада, а по-скоро през него, нагоре към небето. „Ти-миура хала — помисли си той, — следвай съдбата си.“ Гледаше към прекрасния кръг на небето, към пъстрите облаци. „Тимиура хала.“
Очевидно Бардо Справедливия възприе изречената с поглед молитва като признак на предизвикателност.
— Невъзпитано момче! — каза той. — Някой знае ли как се казва?
— Видях го в Ледения купол — наричат го Данло Дивия — обади се един неприятен на вид послушник.
— Тогава през останалата част от деня стой близо до това диво момче, Педар — нареди Бардо. — Наблюдавай го — аз ще вечерям в „Хофгартен“, така че ще трябва внимателно да го наблюдаваш. — Той премести поглед от Данло на Хануман и обратно, като през цялото време мърмореше: — Невъзпитано момче!
И така, Данло остана на рогозката под бдителния поглед на послушника Педар Сади Санат. Педар бе най-голям от висшите послушници, които надзираваха площада, усърдно момче с твърди малки очи и лице, покрито с пъпки и белези от шарка. Като мнозина от висшите послушници, той обичаше да тормози новаците и просителите. Затова зорко следеше Данло и Хануман. От време на време подвикваше остроумия на минаващите си наблизо приятели: „Вижте Леденото момче! Как така не умира от студ? Да не е каркирал кръвта си с юф? С наркотик? Вижте Данло Дивия!“
Някои от другите послушници също идваха да зяпат Данло. Скоро вестта за постъпката му се разпространи из „Боря“. Излезли от сутрешните си упражнения по мислене, послушниците отделяха време да минат през площада „Лави“. Данло беше заобиколен от момичета и момчета, които се смееха и го сочеха с пръст. Стотици стоманени остриета на кънки цепеха леда около него и вдигаха облаци сняг. Както бе приведен в тази непривична поза, мускулите започнаха да го болят и да изтръпват. Копнееше да се раздвижи, да протегне вцепенените си крака, но не искаше никой да вижда белезите на мъжествеността му.
— Никога преди не съм виждала голо момче! — изкикоти се една хубавичка послушничка. — Ръцете му, гърбът му, мускулите — прилича на скулптура на бог!
Под дървото до нея застана друго момиче. Беше по-голяма, жълтокоса холистка, почти женствено загладена. Тя изви шия, за да го види по-добре, и рече:
— Е, аз пък съм виждала голи момчета. Този Данло Дивия, който и да е той — е направо прекрасен.