Точно тогава, като се поклащаше на кънките си, се върна Бардо Справедливия. Въпреки снега, от високото му чело се стичаше пот. Покритият му с паяжина от спукани капиляри огромен лилаво-черен нос лъщеше. Той обичаше да пие бира по всяко време на деня. Послушниците знаеха това и се опитваха да го избягват, когато е пиян.
— За Бога, какво знаете вие за наркотиците! — извика Бардо, като се приближи и стисна тила на Данло с влажната си месеста ръка. — Той наистина бил горещ — съобщи майсторът. — Но това не може да е резултат от наркотик. Кога досега просителите са били изпитвани чрез студ, а? До онзи ден не знаех какво ще е тазгодишното изпитание самият аз, Бардо Справедливия. Откъде може да е знаело това диво момче? Не, нещо друго е, нещо забележително. О… странно. Има древни дисциплини — този Данло Дивия е понаучил някои неща.
Педар завъртя острието на кънката си и прати снежни цветя в лицето на Данло. После попита:
— Какви неща?
Бардо мигновено направи пирует като опитен фигурист и зашлеви послушника по ухото. Когато беше пиян, можеше да е много жесток, жесток и сантиментален.
— Какво ти става? — изрева майсторът. — Да риташ сняг в лицето на бедното момче, когато не е в състояние да се повдигне от рогозката си! Казах ти да го пазиш, не да го мъчиш. — После поглади мустаците си и започна да си говори сам с дълбок, мелодичен глас. — О, жалко, Бардо, приятелю мой — защо остави послушник да върши твоята работа?
Замаян от бързината и силата на удара му, Педар стоеше с ръка, притисната до ухото. Когато се наведе и погледна Данло, лицето му излъчваше омраза.
Послушниците около Бардо се отдръпнаха, сякаш се страхуваха, че ще започне да удря и тях. Един от приятелите на Педар посочи почти пустия площад и попита:
— Моля ви, майстор Лал, още колко време може да продължи това? Останали са само стотина.
Бардо присви блестящите си кафяви очи, погледна Данло, намръщи се и възкликна:
— Вижте това бедно голо момче! По-търпеливо е от всеки от вас! — После със сумтене и пъшкане се наведе и допря шепи до ухото на Данло. — Дъхът му вонеше на бира и той прошепна: — Аз ли теб изпитвам, или ти мен? Никога не съм виждал толкова твърд човек. А, разбира се, имаше още един. Кой си ти, за Бога? Не, не, недей отговаря, не можеш да говориш. Но ми кажи, диво момче — поклати глава, ако отговорът е „не“ — ако оставя изпитанието да продължи, няма ли да умреш и да ме накараш да изглеждам като варварин, а?
Данло безмълвно се усмихна и поклати глава.
— Изпитанието продължава! — съобщи Бардо и се изправи. — Изпитанието ще свърши, когато свърши.
И така, Данло и стотината останали просители продължиха да чакат през дългия ден. В тишината на сипещия се сняг, в белотата на сградите около площада трудно можеше да се каже колко време е минало. Данло стоеше на колене на рогозката си и гледаше искрящите снежинки, които се вихреха във въздуха. Той гореше от огъня на лотсара и надеждата, но телесните му тъкани изгаряха прекалено бързо. Доста от просителите смъртоносно се бяха разболели след като ядоха шепи сняг, но Данло знаеше, че не трябва да го прави, макар гърлото му да гореше, макар да усещаше сърцето си като лава, изливаща се върху гръдната му кост. Скоро щеше да падне, скоро щеше да дойде смазващата слабост и да открадне светлината от очите му. Накрая щеше да настъпи забравата. И тогава никога нямаше да се отправи отвъд звездите, за да открие хала. Единственото му пътуване щеше да е до другата страна на деня, където морето е бяло, студено и голо и ледът на вечността продължава безкрай.
— Данло, Данло — стори му се, че чува да му шепне Хануман, но всъщност Педар и другите висши послушници стояха прекалено близо и ги следяха, така че никой не би рискувал да шепне. А и Хануман продължаваше да спи под двете си роби, под рогозките и дебелото одеяло от сняг. Колко измъчено изглеждаше момчето, треперещо и кашлящо насън. После, докато Данло го гледаше, Хануман постепенно се събуди, изплува от треската си с мърморене и вдигна очи към Данло. „Данло, Данло — сякаш викаха очите му, — аз ти дължа живота си.“
— Вижте — каза Педар и посочи Хануман, — болното момче се събуди.
Бардо Справедливия и стотината бъбрещи послушници стояха наоколо и правеха забележки за куража на Данло и Хануман, припомняха си събитията от деня. И после Педар изръмжа на Данло:
— Малко вероятно е да издържиш другите изпитания, даже да издържиш това. Но ако успееш, надявам се, че ще те разпределят в моето общежитие. Казва се „Домът на опасностите“, диво момче. Ще запомниш ли това име?