Макар че тази заплаха бе отправена към Данло, въздействието й върху Хануман беше мигновено. Вече смъртно бледо, лицето му се втвърди, сякаш кожата му бе замръзнала. Единствената част от него, която изглеждаше жива, бяха очите му, пламтящи с немощна ярост. Тя уплаши Данло, защото сякаш извираше от нищото. Вбесен от думите на послушника, Хануман се опита да разрита рогозките и да се изправи. Но бе прекалено слаб, за да се движи. Лежеше и гледаше Данло, безпомощен в гнева и срама си.
Там, под падащия сняг, Хануман и Данло чакаха заедно, впили очи един в друг. Нито един от двамата не искаше първи да извърне поглед. Докато над тях стояха много хора и бъбреха за нетипичния за сезона сняг, момчетата безмълвно споделяха помежду си тайни, които и двамата знаеха, че никога не трябва да разкриват. Данло съзнаваше невероятната способност на Хануман за съсредоточаване, предаността му към приятелството и съдбата — и двамата съзнаваха силата на другия. Така чакаха цял следобед и на Данло му се искаше да каже: „Хану, Хану, ти си опасен като Ейейе, хищната птица“. После от далечината се разнесе слабият звън на вечерните камбани на „Реса“. Тълпата около тях се размърда. Сред уморените послушници, които от зори обикаляха площада „Лави“, се надигна мърморене, кратки спорове, вълна от загриженост за Данло, Хануман и другите. Тогава Бардо Справедливия разтърка очи, стрелна Данло с любопитен, възхитен поглед и плесна с ръце.
— Тишина, време е! — каза той. Говореше на послушниците и на тълпата от зяпачи — нещастните просители бяха толкова тихи, колкото и от първата сутрин на състезанието. — Тишина, време е, за Бога! Време е Изпитанието на търпението да свърши. Вие, просители — започна Бардо и после рязко затвори уста. Останал без дъх от бързото тичане през площада, един от послушниците избра този момент, за да му съобщи нещо. Майсторът продължи: — Вие, седемдесет и двама просители, оцеляхте след първото изпитание. Продължавате с второто изпитание, което ще започне след пет дни. В общежитията ви очаква гореща вана, кафе и храна. Послушниците ще ви придружат дотам. Поздравления — сега можете да напуснете мястото си и да говорите колкото искате.
Разнесоха се викове на облекчение. Просителите са заизправяха от рогозките си, като трепереха, раздвижваха скованите си крайници и бързаха да последват послушниците в общежитията.
— Данло Дивия! — внезапно извика един от послушниците. — Някой да донесе кожа за Данло Дивия!
Все още на рогозката си, Данло отърси снега от разрошената си коса и се опита да се изправи. Не успя. Вече не го беше грижа, че Педар и другите ще видят обрязания му член. Всъщност не можеше да се изправи, защото ставите му бяха сковани. Разкъсваща болка пълзеше от слабините му нагоре по гръбначния стълб и стигаше до шията. Когато снегът и въздухът откриха голия му корем, когато огънят на лотсара го напусна, той отново затрепери. И не можеше да престане, въпреки че някой хвърли върху раменете му кожа от шагшай.
— Хану, Хану — полуприклекнал до приятеля си, каза Данло. — Хану, всичко свърши.
Единствен от всички просители (освен петте нещастни момчета, които бяха открити мъртви) Хануман остана неподвижен на рогозката си. Мнозина решиха, че и той е умрял, но Данло виждаше, че в него все още тлее живот.
Един от послушниците донесе голяма кожа от шагшай и Данло му помогна да покрие тялото на Хануман.
— Добре ли си, Данло? — тихо попита момчето. Дишаше бързо като снежен заек и беше престанал да кашля. — Страхувах се, че ще умреш.
След като послушниците отнесоха Хануман, Данло остана да отклонява поздравленията на любопитната тълпа. Някой пъхна в ръката му чаша горещо кафе, което той признателно изпи на един дъх. Стоеше заобиколен от стотина непознати, и в същото време сам с мислите си.
После дойде Педар. Пъпчивото му лице бе зачервено от студа.
— Ние ще се погрижим за него — каза той.
— Какво ще правите… с приятеля ми? — попита Данло.
— С приятеля ти ли? — възкликна Педар. — Слушай, диво момче, има една стара поговорка, която би трябвало да научиш: „Спасиш ли нечий живот, създаваш си враг за цял живот“. Мисля, че това момче повече никога няма да ти е приятел.
Данло заслони очи от сипещия се сняг и тръгна заедно с другите послушници към топлината на очакващото го общежитие. Надяваше се, че Педар греши.
ГЛАВА 7
ДОМЪТ НА ОПАСНОСТИТЕ
Универсален синтаксис — измислен от Омар Нараяма на Арцит двайсет години преди основаването на Никогея, развитието на универсалния синтаксис води до пълно разбиране на появата на холизма по време на Петата мисловкост. Навярно е историческа случайност, че докато откриването на науката се основава на математика, стара като цивилизациите на Вавилон и Ур, универсалният синтаксис е открит много след като холизмът започва да се разпространява и дори да измества науката. Спорно е как би се развило човешкото познание за вселената, ако се беше случило обратното, но без разработването на универсалния синтаксис със сигурност не би било възможно пълното разбиране на холизма.