Основни принципи на информацията — резюме: Омар Нараяма бил лингвист в Ороена на учените. По ирония на съдбата делото на неговия живот било да изрече смъртната присъда на този древен орден и завинаги да промени човешкия подход към науката. Подобно на другите учени от края на Епохата на симулацията, Нараяма постепенно осъзнал ограниченията на компютърното моделиране на явленията и законите на пространствовремето. Той се опитал да постигне универсализация на науката — това бил Светият Граал на неговото време. Един век по-рано фравашките лингвистични философии оказали сериозно въздействие върху интелектуалния климат на Цивилизованите светове. Нараяма бил ученик на фравашите и започнал кариерата си, като решил същностния проблем на формалистичното познание: какво виждаме, когато виждаме? Той развил хипотезата, че виждаме снопа залепени една за друга пръчки като стол; че виждаме решетката от въглеродни атоми, фиксирани в платина, като диамантен пръстен. Именно с формализирането на концепцията „като“ Нараяма поставил основите на универсалния синтаксис. Делото на неговия живот — а и на последователите му — било да използва структурите на езика, за да моделира онези аспекти на действителността, които са прекалено сложни, че да се представят чрез стриктно ориентирана към науката математика.
Вторични принципи на информацията, вж. също „Холизъм: Омар Нарояла, биография, история на науката; причинно-следствена връзка; причинно-следствено разпадане; обратна причинно-следствена връзка и Теория на провиаството; Арцит; история на Ордена на сетиците; Орден на новите учени; Орден на новите учени — схизма и война; Епоха на симулацията; Пета мисловност; фравашки песни; фравашка философия; фравашки теории за езика.“
През дните на възстановяването си Данло не видя Хануман ли Тош. Разпита неколцина от висшите послушници, с които се сприятели, и разбра, че са отнесли Хануман в главната болница в „Боря“, за да го излекуват — ако такава беше съдбата му — или за да започне пътуването си към другата страна на деня. За Данло този период на очакване на следващото изпитание бе изпълнен едновременно с удоволствие и несигурност. Безпокоеше се за Хануман и от време на време, когато отново се върнеше към навиците от детството си и забравеше, че е мъж (или почти мъж), се безпокоеше за самия себе си. Но всъщност не беше в характера му да се тревожи прекалено дълго. Животът се живееше в момента, както казваха алалоите, и Данло се наслаждаваше на простите и най-непосредствени житейски дейности: на горещия ментов чай, на спането и яденето, на сутрешното кафе, хляба и горещите вани. След изпитанието в снега най-голямото му удоволствие бе просто да е на топло. Като всеки друг от седемдесетте просители, той получи малка самостоятелна стая в общежитието на далечниците точно на запад от площад „Лави“. Прекарваше цели дни, седнал пред камината в стаята си. Докато дънерите пращяха върху решетката и пламъците танцуваха пред опушените камъни, Данло обръщаше лице към огъня, грееше се гол на червените вълни топлина и свиреше на своята шакухачи. В края на всеки ден се наслаждаваше на обилна вечеря от див ориз с бадеми, снежни ягоди в сметана, супа от яйцецвете, торта с орехи или други разкошни ястия и се разхождаше из общежитието, за да се види с другите просители. Понякога му идваха на гости и послушници — момчета и момичета, които не познаваше — за да задоволят любопитството си. Веднъж, на третия ден след първото изпитание, в стаята на Данло влезе един висок строг послушник и каза:
— Аз съм Кирил Буриян. Видях какво направи на площада. Как така успя да не замръзнеш? Къде е домът ти? Ако издържиш следващите изпитания, надявам се да те разпределят в моето общежитие — казва се „Исабел“. Ще бъдеш добре дошъл, даже да си аутсайдер.
Данло намираше славата и популярността си за странни. Всъщност изобщо не ги разбираше. Естествено, познаваше мъжеството, почитта и приятелството — това бяха добри алалойски концепции. Но послушниците, които търсеха компанията му, като че ли не го искаха за приятел, поне отначало, нито пък почитаха малкото мъдрост, придобита от него в опитите му да открие хала. Доколкото можеше да прецени, неговата популярност се дължеше на една-единствена приятелска постъпка към Хануман и на мъжеството на лотсара, което би трябвало да притежават всички истински мъже. А само как мразеше заразната природа на популярността! Намираше за глупаво и лошо това, че хората не идват при него заради особеностите на лицето му — тоест заради неговото самосъзнание, характер и ум — а просто защото разбират социалната полза да ги виждат с някой, който временно е в центъра на вниманието. Не му харесваше и начинът, по който тормозеха и презираха просителите. Просителите — само неколцина от тях — можеха да станат послушници, но изглежда, че щом не бяха посещавали елитните училища на Ордена, винаги щяха да ги смятат за аутсайдери. Данло дълбоко осъждаше тази елитарност и суетност на послушници като Педар. Но тъй като за него омразата бе най-долното от всички чувства, черна, кипяща океанска бездна, която всеки момент може да те погълне цял, той не си позволяваше да мрази. Вместо това се опита да се сприятели с колкото може повече послушници. У почти всеки, дори у Педар, Данло откриваше някаква страна на лицето, душата или анимата, която можеше да уважава. Много години по-късно Хануман ли Тош щеше да му каже: „Никога не съм познавал човек, който обича толкова много неща като теб“. По ирония на съдбата, безграничната любов на Данло към живота, където и да я откриеше, Щеше да му донесе много приятели и още по-голяма популярност.