Данло погледна на юг, към разположените в концентрични кръгове общежития на момичетата, малки бели куполи на искрящия бял фон на новия сняг. Бе се страхувал, че когато изследва мозъка му, майстор Хуа ще разбере всичко за него.
— Тя може да вижда ума ми, струва ми се.
— Е, определено може да разчита отделни части от паметта ти.
— Тогава трябва да ви е казала къде съм роден.
— Не е вярно. — Сянката на Бардо се размърда така, сякаш подръпваше брадата си. На стената пред себе си, върху гоблен с много голи танцуващи жени, Данло можеше да види сянката на ръка, повдигната към огромната сянка на лице. — Изобщо не е вярно, диво момче. Майстор Хуа е акашик. Влязла е в контакт с твоята памет. Трябва да уважава и пази тайните — изискват го каноните на нашия Орден. Аз й зададох определени въпроси за теб. Успях да определя откъде не си. И че не си слелен мим от поетитевоини, триянски шпионин, архитект от Старата кибернетична църква, нито пък от която и да е друга религия, орден или клика от предписания списък.
— От предписания списък ли?
— Това въпрос ли е, диво момче?
Данло притисна кокалчетата на пръстите си в пода, за да облекчи малко коленете си. Мразеше обичая да се коленичи, защото го смяташе за неестествен и неподобаващ за мъж.
— Искам да кажа, мога ли да ви задам въпрос, сър?
— Питай.
— Какъв е този предписан списък? Бардо се оригна и облиза устните си.
— Това е списъкът на нашите врагове. Орденът е оцелял в продължение на три хиляди години, понеже не е допускал врагове сред редиците си.
— Аз не съм враг на никого — отвърна Данло, сведе очи към пода и се замисли за онова, което му беше казал на площад „Леви“ Педар. Зачуди се дали фактът, че е спасил живота на Хануман, наистина може да превърне двама приятели във врагове. — Аз дори… не съм сигурен за какво говорите.
— Колко удивително… о, тоест изненадващо, че можеш да си толкова…
— Невеж, нали?
Бардо отново се оригна и смутено се закашля.
— Не исках да го кажа. И недей да ме прекъсваш, моля те. Е, ти наистина си невеж, нали? Различен си от другите просители. Пък и въпросът с косата ти. Черна и червена — като на Малъри Рингес. И лицето ти, твърдо като кремък — имаш и носа на Рингес. И проклетите ти очи. О, всъщност не искам да говоря за очите ти. Кажи ми, моля те, скулптирали са те, нали? Напоследък това се среща доста често. Малъри Рингес става проклет бог и затова е съвсем естествено хората да си скулптират лицата и да си боядисват косата като него.
Никой никога не бе споменавал за приликата на Данло с Малъри Рингес. Забележката на Бардо достави удоволствие на Данло и прибави ново доказателство на теорията му за истинските му родители, но той не искаше да я обяснява на майстора, затова отвърна:
— Така съм се родил. Косата ми си е истинска и лицето ми… мъжът трябва да расте в собственото си лице, нали така?
— Ах — рече Бардо, — можеш да си запазиш тайните, щом трябва, но аз пък трябва да ти съобщя, че това няма да е в полза на молбата ти.
Данло погледна през прозореца и не отговори.
— Добре тогава, навярно можеш да ми кажеш как ускори толкова дяволски рязко метаболизма си по време на изпитанието? Кожата ти изгаряше като дъх на уличница! Това е сетическо изкуство — учил си се при сетици, а?
— Не, сър. — Данло притисна пъпа си с върха на показалеца си и отвърна: — В корема има едно място… там е огънят на живота и ако успееш да си го представиш като пламък…
— Стига! — извика Бардо, плесна с ръце и с мъка се изправи, което изобщо не беше лесно, като се имаше предвид огромната му маса и ниският стол. Майсторът застана пред Данло. На лицето му се бе изписало смущение и почуда. — В теб има нещо странно. Кой си ти, за Бога? Онова, което току-що описа — прилича ми на алалойската практика лотсара!
Данло сякаш пропадна в морето през дупка в леда — внезапно се задъха и мускулите му се схванаха. Той удивено гледаше Бардо Справедливия и мускулите на корема му не преставаха да треперят. Откъде можеше този суетен грозен човек да знае за лотсара? Дали Хануман не го беше предал и не бе разказал за произхода и тайното му търсене на хала? Разбира се, ако знаеше повече за близката история на Ордена, Данло щеше да е чувал за пътуването на Бардо при алалоите. Но той никога не беше подозирал, че майсторът е придружил Малъри Рингес в неговото ужасно пътуване. И се страхуваше, че майсторката акашик е разчела най-дълбоките му спомени — или пък че Бардо някак си е успял да проникне в ума му. Нали мъжете и жените от Вълшебния град притежаваха толкова много необясними сили! Всъщност Данло не вярваше, че което и да е човешко същество е в състояние да чете чужди мисли без помощта на шайда компютър. (Независимо колко пъти му предстоеше да се включва в компютри — а те щяха да са много, ужасно много — независимо от богатия си опит, той винаги щеше да мисли за компютрите като за най-шайда от всички човешки изобретения.) Но ако Бардо наистина можеше да вижда мислите зад лицето му, по-добре бе да внимава какво мисли. И затова, като ловец в постоянното очакване аувания, той изпразни ума си от всичко друго освен от непосредствените си усещания: слънчевата светлина, която струеше през прозореца, сладникавия парфюм на Бардо с мирис на цветя, който се смесваше с киселата миризма на бира, и леко вдлъбнатия камък под коленете си. Синьо-черните му като здрач очи се съсредоточиха върху безкрайността, върху далечните пирамиди на Стария град, които искряха на запад. В очите му имаше неподвижност, дълбоко търпение и яснота.