— Данло!
— Да?
— Защо е цялата тази тайнственост? — обидено попита Бардо. Хвана се за корема и се наведе така, че лицето му да е на височината на това на Данло. — Виждал съм очи като твоите и преди — кажи ми, мое диво момче, защо мълчиш така? Какво има зад тези твои безупречни очи?
Данло дълго мълча и накрая призна страха си, че майсторът може да вижда мислите му.
— Това е глупаво! — възкликна Бардо. — Да ти чета мислите! За Бога, та аз едва мога да чета собствените си мисли. О, какво да правя с теб, диво момче?
— Не зная — съвсем искрено отговори Данло.
— Това не беше въпрос.
— Не беше ли? Но, сър, на мен ми прозвуча като въпрос.
— Беше реторичен въпрос, въпрос, който не е зададен, за да му се отговаря.
— Извинете ме — каза Данло.
Бардо се почеса по мустаците, оригна се и погледна надолу към Данло.
— Зная за лотсара, защото съм изучавал алалоите и техния език — мнозина в Града са го правили. Но ти откъде знаеш? Тоест как се е случило, че си упражнявал изкуството на горящата кръв? Кой те научи? Твоят фравашки поръчител ли? Не, не, това не е възможно — Старите отци на фравашите не се интересуват от телесните изкуства!
Късното слънце очертаваше профила на масивната глава на Бардо. Къдрите на черната му коса лъщяха в бронзово и златно. Данло вдигна длан на челото си, засенчи очи и каза:
— Сър, вие сте мъж… с рядка чувствителност. Бих ли спечелил доверието ви като предам доверието на друг?
Бардо подръпна дебелата си долна устна, усмихна се и отвърна:
— Е, в края на краищата не си толкова невъзпитан. Имащ обноски, странни обноски, но все пак обноски. Това ми харесва. Искам да ме наричаш „майстор Бардо“. Бардо — в това име има известно благозвучно, не мислиш ли?
— Не, майстор Бардо. — Всъщност Данло смяташе, че името е зле избрано, зловещо и малко абсурдно. Прекалено много му напомняше за барадо, алалойската дума за объркването, което изпитва душата след смъртта на човек.
— Не? Е, нямаше нужда да си толкова искрен — не се ли страхуваш, че ще ме обидиш? Данло се засмя.
— Не, майстор Бардо.
— Сега пък отново ми се смееш. Ха, в какво съм сгрешил, че един просител не се страхува да ми се смее?
— И този въпрос ли е реторичен?
— За Бога, не ти ли наредих да не ми отговаряш на въпроса с въпрос?
— Да, майстор Бардо. Аз… просто исках да кажа, че сте забавен човек, мил, състрадателен, забавен човек и че ме карате да се смея.
Лицето на Бардо почервеня, сякаш бе пил бира, и той потърка огромния си нос.
— Мил ли? Състрадателен? Е, навярно съм такъв — призна майсторът. — Имаш дарба за истината. Всички знаят, че Бардо има чувство за хумор, но то няма да е от полза за момчета, които му се смеят, разбираш ли? А сега, докато си още искрен, трябва да ти задам въпроса, за който те доведоха тук: защо искаш да влезеш в Ордена? Питам това всички просители. Отговорът ти може да определи дали ще станеш послушник — така че си помисли какво ще кажеш.
Данло се взря в пода. От друга част на сградата, някъде по дългия коридор навън, се разнасяше глъчка от гласове, скърцане на врати, чуваше се звън на камбани.
— Дойдох в Никогея, за да стана пилот — започна той. — Пилот на светлинен кораб. Да пътувам към центъра на великия кръг от звезди. Трябва да намеря начин… да премина оттатък, без наистина да умирам, начин да погледна вселената като от другата страна. Или отвътре. Над времето, отвъд звездната нощ, аз… аз не го обяснявам добре, нали? Има една фравашка дума, прекрасна дума: асаря. Знаете я, нали? Трябва да видя къде вселената е в хармония и къде не, преди да кажа „да“. А трябва да кажа „да“, дори там, където е… студена и ужасна. Ако не успея, никога няма да стана истински мъж. Никога няма да съм истински жив.