Бардо подръпна брадата си, сякаш потънал в спомени. После гласът му изкънтя:
— Да, това е вярно. Съвсем вярно. Е, щом трябва, бъди приятел с него. Даже, ако искаш, ще наредя на главния послушник да те разпредели в неговото общежитие.
— Благодаря ви, сър.
Бардо посочи към вратата.
— А сега ме остави, моля те. Днес имам да разговарям с още двайсет просители. Желая ти всичко добро, Диви Данло.
На следващия ден Данло започна да се подготвя за полагането на обета си. Старите му дрехи, якето и панталоните, които беше оставил в Ледения купол, бяха изгорени с тайна церемония. Дадоха му ново облекло: официална бяла роба, три неофициални роби, бельо, три камелайки, яке и парка от кожа на изкуствено култивиран шагшай. И разбира се, три чифта кънки за лед и чифт ски. Всичко бе в бяло, както и вълнената шапка, която винаги трябваше да носи. Но преди да си сложи „шапката на «Боря»“, както се наричаше, трябваше да си обръсне главата. Това представляваше проблем, тъй като Данло много ценеше дългата си коса. Всъщност, като алалойски мъж, той нямаше право да се подстригва — иначе нямаше как по подобаващ начин да показва бялото перо на Ахира.
— Всички послушници трябва да си бръснат главите — каза му Бардо. — Защо си толкова дяволски упорит? — След дълъг и объркан спор, по време на който Данло обясни за Ахира и значението на перото в косата си, майсторът реши, че е забележително суеверно момче, възприело някои от необяснимите, варварски религиозни вярвания на алалоите. И макар самият той да се пазеше от личен Бог или каквито и да било формални идеи за това как човек трябва да се отнася към божественото, като майстор на послушниците, Бардо трябваше да уважава всички човешки религии, даже най-странните. Спомни си, че преди двайсет години бяха дали разрешение на еврейски послушник да носи под вълнената шапка черна шапчица, наречена „ярмулке“. Наистина, мнозина почитаха юдаизма като най-старата религия — прарелигията на Старата Земя, чийто произход Датираше поне четири хилядолетия преди началото на Роенето. Други пък й се присмиваха. Но, каза Бардо, щом били направили изключение от обичая за архаичния евреин, той със сигурност бил в състояние да допусне компромис за дивото момче, което вярвало, че някаква си глупава бяла птица е половината от неговата душа. И така, накрая стигнаха до компромис: един от висшите послушници острига косата на Данло и насапуниса главата му с ухаещ на рози сапун за бръснене. После обръсна целия му череп освен кръг коса на темето. Така, подобно на китайските воини от Старата Земя, той носеше опашка от черна коса, увиснала на гърба му. Опашката бе дълга и гъста като на мускусен бик. Макар че някои от послушниците му се подиграваха, Данло много се гордееше с вплетеното в нея лъскаво перо на Ахира.
Няколко дни след това той най-после положи обета си. Тази година в „Боря“ бяха приети само двайсет и осем просители. Седемнайсет момичета и девет момчета, всички от затънтени планети, чиито имена не му говореха нищо, положиха обет заедно с него и бяха разпределени в различни общежития. Данло се радваше, че са го настанили заедно с Хануман в дома „Пенхалегон“, едно от трийсет и трите момчешки общежития в най-североизточния край на „Боря“. То беше сред най-старите сгради в Академията и носеше прякора „Домът на опасностите“, при това основателно. През хилядолетията сред гранитните му скали бе загинало не едно нещастно момче. Вътрешността му беше строга и аскетична: четири етажа от дялан камък, свързани със спирално открито стълбище. Самите стълби представляваха тънки, разгърнати като ветрило базалтови плочи, докарани от Арцит заедно с другите камъни от сградата. Стъпалата бяха очукани и изтъркани, неравни и на много места изкривени под странен ъгъл, така че човек лесно можеше да се подхлъзне. Много момчета се бяха наранили, като се бяха изтърколили по стълбището или в няколко случая бяха паднали от трийсет метра височина през вътрешния край на спиралата и бяха намерили смъртта си. Постоянно се разгаряше скандал, че не поставят парапет или стена, за да предотвратят такива инциденти. Но основателят на Ордена, омразният Хорти Хосто, беше искал да научи послушниците на предпазливост. И така, тъй като Орденът почиташе традициите си, независимо колко архаични или глупави бяха те, в продължение на три хиляди години послушниците внимателно се бяха изкачвали и спускали по тези ужасни стълби. Истинско чудо бе, че за цялото това време живота си бяха загубили само двайсет-трийсет момчета.
Всъщност четвъртият етаж беше по-внушителен от всички останали, но и достигането му бе по-уморително и опасно. Така че новаците бяха принудени да се тътрят до него, второкурсниците заемаха третия етаж и така нататък до първия, където живееха висшите послушници. Подобно на всички новаци в Дома на опасностите, Данло получи легло на ужасния четвърти етаж. На сутринта, докато другите момчета имаха уроци по пързаляне навън, той се изкачи по спиралното стълбище и попадна на открито пространство с високи арки и много прозорци в дебелите каменни стени. Под двата дълги реда прозорци в централното помещение имаше двайсет спални платформи. Само една от тях бе свободна и Данло прибра всичките си дрехи и кънки в големия дървен сандък, който намери до нея. Там остави и своята шакухачи, грижливо завита в една от неофициалните му роби. Според правилника на послушниците не се позволяваха други лични вещи освен дрехите, но почти всички криеха в сандъците си по един-два ценни предмета. След като си оправи леглото, Данло легна върху белите одеяла и се огледа. Двайсетте арки му напомняха за скелет на кит — дебели ребра от споен с хоросан камък, равномерно разположени по дължината на стаята. Арките поддържаха гредите от каменно дърво на покрива — много от тях бяха напукани. Данло веднага хареса атмосферата в помещението, особено миризмата на старо дърво и слънчева светлина. Хареса му начинът, по който звуците падаха от тавана до пода, когато импулсивно извади флейтата и засвири; навярно заради възрастта й, огромната стая сякаш отекваше от спомени и живот, контрастиращи със студения й аскетизъм.