Тъй като това беше началото на учебната година в Академията, още никой от послушниците нямаше наставници, занятия и задължения. Данло прекара остатъка от следобеда в неспокоен разговор с Мадава ли Шинг и другите, като отклоняваше въпросите им за произхода си. След неловката вечеря в трапезарията на първия етаж (всички послушници, висши и нисши, се хранеха заедно) Данло и Хануман изтичаха нагоре по стълбите на четвъртия етаж и поиграха на шах. Хануман имаше прекрасен стар шах, направен на Яркона. Черните фигури бяха от каменно дърво, а белите от слонова кост. Хануман бе получил шаха от дядо си на осемгодишна възраст и винаги го беше ценил — това бе едно от малкото неща, които носеше със себе си. Когато момчето подреди фигурите за първата игра, Данло видя, че белият бог липсва. На негово място Хануман бе поставил солница, която вършеше същата работа. Но Данло се натъжи, че е нарушена хармонията на шаха, и се огорчи, когато научи, че богът всъщност не е загубен или счупен. Както му обясни Хануман — като се давеше от гняв — баща му изобщо не одобрявал подаръка. Да изваеш фигура като бог, твърдял той, символизирало ереста, че хакрите (или хората) могат да станат истински богове. Това било престъпление, истинско богохулство спрямо Еде Бога и в нощта на единайсетия рожден ден на Хануман баща му му отнел белия бог като урок по благочестие.
— Дядо ми беше знатен архитект, макар и не четец — каза Хануман. — Не виждаше нищо лошо в това да ми подари шаха. Но баща ми винаги е имал свое собствено тълкувание на доктрината. Винаги беше толкова стриктен. — След като Хануман спечели три игри подред, Данло се върна на леглото си и засвири на шакухачи. Веднъж, точно след като бе изсвирил особено тъжно парче, Хануман му хвърли бърз поглед. Той продължи само миг, този остър, дълбок поглед, но Данло незабавно почувства дълбокото разбиране помежду им, сякаш бяха единствените в стаята, трогнати от музиката.
По-късно същата вечер, в банята до централното помещение се случи инцидент, който още повече щеше да задълбочи връзката между Данло и Хануман. Момчетата взимаха вечерния си душ и си бръснеха главите един на друг. Миришеше на плесен, пот и ароматни сапуни за бръснене. Поради постоянните струи гореща вода, идващи от гейзерите под Града, въздухът беше пълен с пара. Малките сводести прозорци бяха запотени и по плочките на стените се стичаха капки вода. Данло седеше на ръба на горещия басейн. До него Мадава ли Шинг прокарваше бръснач с диамантено острие по черепа на Хануман. Внезапно Мадава поряза Хануман и от главата на момчето шурна кръв. Раната бе съвсем малка, но Хануман я притисна с ръка и се задъха, а очите му се впиха в черно-белите плочки на пода, сякаш виждаше там нещо, което другите не забелязваха.
— Извинявай — каза Мадава, отиде до една от мивките и изми окървавения бръснач под струята гореща вода.
— Ти не си виновен — отвърна накрая Хануман. — Още никой от нас не се е научил да бръсне както трябва.
Мадава се скова и каза:
— Съжалявам. Ще ида да донеса лепило.
— О, не — възрази Хануман. — Аз съжалявам. Съжалявам, че дадох израз на лошото си настроение. Моля те няма ли да ме дообръснеш?
После обясни, че мразел ежедневното бръснене на главата, защото му напомняло за един от ритуалите на собствената му църква. Всички знатни архитекти от Кибернетичните реформистки църкви трябвало да си бръснат главата, практика, наречена „малкото жертвоприношение“. По ирония на съдбата той избягал от религията на родителите си в „нормалния“ Орден, само за да открие, че ежедневно трябва да жертва косата си не за Еде Бога, а заради някаква тиранична традиция, чийто произход никой не помнел.
Точно когато, Мадава поднови работата си и Хануман стисна зъби под стържещия черепа му бръснач, в банята влязоха Педар Сади Санат и още трима висши послушници. Бяха по-едри от новаците и носеха камелайки, като че ли току-що идваха отвън. Четиримата се приближиха до горещия басейн и заплашително се изправиха пред Хануман и Данло. И без това лошото настроение на Хануман незабавно се развали още повече и той бързо размени поглед с приятеля си. Педар, разбира се, го забеляза и това като че ли го разяри.
— Я ставайте! — извика той. — Хануман ли Тош и Данло Дивия — ние дойдохме да ви поздравим, така че поне бихте могли да се изправите и да ни посрещнете подобаващо.
Сякаш мускулите им бяха свързани с общ нерв, двете момчета едновременно се изправиха на ръба на басейна. Данло бе по-висок от Хануман и изглеждаше много по-силен. Всъщност Хануман още имаше да расте и тялото му беше дребно и недооформено, по-скоро момчешко, отколкото мъжко. И двамата бяха голи и съзнаваха голотата си.