После кимна на приятелите си и ги изведе от банята. Хануман продължаваше да гледа към горещия басейн. Стоеше съвършено неподвижен и очите му бяха като огледала, обърнати навътре към душата му.
— Хану, главата ти… тече ти кръв — каза Данло. Докато стояха сред парата, по ухото на Хануман се стичаха капки кръв и капеха по рамото и бледите му гърди.
— Хану, Хану, ако се страхуваш от…
— Върви си — внезапно каза Хануман. — Моля те, върви си.
— Но главата ти кърви — повтори Данло. Като дете го бяха научили, че раните бързо трябва да се лекуват, затова протегна ръка към слепоочието на приятеля си. Но в мига, в който пръстите му докоснаха окървавената кожа, Хануман подскочи, сякаш го е ударила мълния.
— Не! — каза той, отдръпна глава и се обърна с лице към Данло. — Остави ме на мира!
Данло отново протегна ръка към него, този път за да докосне челото му, да изтрие гнева, който неволно бе предизвикал. Това беше типичен алалойски жест, акт на помирение и любезност. Внезапно, със забележителна за толкова слаб човек сила, Хануман го удари по ръката с ръба да дланта си и го отблъсна. Остра болка прониза предмишницата и лакътя на Данло. Той почти не можеше да ги движи, толкова силно бяха засегнати нервите му. Нещо се беше случило с Хануман. Ударът сякаш бе отключил вратата на стая, които изобщо не е трябвало да бъде отваряна. Той отново започна да удря Данло с крака, колене и юмруци. Данло се приближи към него, за да се предпази или за да го хване за китките, да го разтърси и усмири. Докато се бореше с Хануман, той едновременно осъзна много неща: шуртенето на водата, събралите се около тях момчета, които жестикулираха и викаха под плътното було от пара, хлъзгавите от сапуна плочки под краката му и най-ужасното — безумието в светлите очи на Хануман. Това безумие като че ли извираше отникъде, като лава, изригваща от пукнатина в земята. Отначало Данло си мислеше, че Хануман е изпаднал в сляпа ярост, като бясно куче с олигавена муцуна, което ръмжи и се нахвърля на всичко, което му се изпречи на пътя. Навярно го беше объркал с Педар или от действителността на настоящия момент се бе върнал в миналото. После двамата сблъскаха чела, погледите им се впиха един в друг и той разбра, че не е така. Всъщност някак си беше насилил личността на Хануман по начин, невъзможен за Педар. Нямаше представа какво е сторил, за да отприщи такава ярост. Но друга част от него знаеше, знаеше го дълбоко и дори в лудостта си Хануман също го знаеше. Той удряше ли удряше Данло, съзнателно, разбиращо, сякаш свободно приемаше онази своя същност, която бе чиста енергия и унищожение. Много по-късно, когато Данло можеше точно да си спомни събитията, лицето на Хануман — с ясен поглед, лице на човек в пълно съзнание — го преследваше. Но сега имаше само ярост, лакти, и юмруци и капки кръв в изпълнения с пара въздух. Лицето на Хануман беше ужасно и съсредоточено, докато го риташе и изпълняваше движенията на смъртоносното си изкуство. Той силно удари Данло в корема и заби коляно в слабините му. Последва болка — светкавична, ослепяваща агония, която се плъзна по гръбначния му стълб и го остави без въздух. Той се преви и падна, без да изпуска шията на Хануман. Претърколиха се и силно се удариха в ръба на басейна. Нещо — плочка или може би юмрукът на Хануман — удари брадичката на Данло. Зъбите му изтракаха и прехапаха езика му. Той усети вкуса на кръв и внезапно се оказа във водата, плътно притиснал главата на Хануман до гърдите си. Водата изгори кожата му и нахлу в устата му, докато той мъчително се опитваше да си поеме дъх. Данло се задави и може би щеше да потъне, стиснал слабините и корема си като ранено животно. Макар че басейнът бе плитък и водата не стигаше по-високо от пъпа му, той наистина можеше да се удави. „Смъртта е лявата ръка на живота“, сякаш викаше тялото му и в лицето на смъртта, докато се давеше и гърчеше в кипящата вода, той изпита мощно като океан желание за живот. Това беше анимата му дълбоко в клетките на мозъка и кръвта, чиста воля за живот, по-силна от болката в слабините му, по-силна от омразата и смайването. В известен смисъл борбата за живот сливаше в едно и ужас, и радост. Неочаквано Данло възстанови равновесие, отвори уста, за да си поеме дъх, и от нея шурна кръв. Продължаваше да държи Хануман за шията. И Хануман продължаваше яростно да се бие, вкопчил се в гърлото му, като се опитваше да забие пръсти в очите му. Като по-малък, в пещерата на предците си Данло много пъти се бе борил с други момчета, но никога така, никога толкова диво и безмилостно. Сега беше див като морско животно и усещаше силата на живота си да тече по ръцете му. Бе по-силен от Хануман. Той повдигна ръка, завъртя се зад него, хвана главата му и притисна лицето му над врящата вода.