„Животът е дясната ръка на смъртта.“ Стори му се, че някой друг казва тези думи, но после осъзна, че на ръба на басейна е застанал Мадава или някое от другите момчета и вика:
— Пусни го, ще го убиеш!
Той стегна хватката си. Черепът на Хануман беше хлъзгав от горещата вода и кръвта и Данло усещаше фините косъмчета, които Мадава бе пропуснал да обръсне. Ръката му случайно напипа раната. Под пръстите му имаше кръв, кост и отдолу мозък и под всичко — сковаващия крехкото тяло на Хануман като пластове лед — страх. Тялото му беше вцепенено от страх. Той също се бореше за живот и Данло не можеше да натисне лицето му под водата. Знаеше, че трябва да убие Хануман на място, в този момент, с цялата страст за убийство, която необуздано кипеше в него. Той бе алалойски мъж (или половин мъж) и убиването бе ужасна необходимост на живота. Но не можеше да го убие. Кръвта от прехапания му език се разтваряше в стотици копринени нишки във водата и се сливаше с нишките от кръвта на Хануман. Виждаше дълбокото общуване помежду им. В кипящите вълни, които се разбиваха в гърдите му, в горещата вода усещаше свързаност с Хануман, която никога не можеше да се разруши. „Тат твам аси — помисли си той, — това ти си.“ Всички неща бяха свързани с всички неща, сърце със сърце и атом с атом и във всяка част от Хануман — в болката на гърчещото му се тяло и в отчаяните му очи
— Данло виждаше себе си. Не можеше да го убие, без да убие себе си. „По-добре да умреш, отколкото да убиеш.“ тогава си спомни как Стария отец го учеше на ахимса и разбра, че не може да го убие. Вече не можеше да убие нищо.
— Хану, Хану — задъхано промълви той, — успокой се.
— Не! Пусни ме!
Данло стоеше зад Хануман, стиснал главата му в дългите си ръце. Езикът го болеше и му бе трудно да говори ясно.
— Хану, Хану, ти алашарет ла шантих. Успокой се! Аз съм твой приятел, не враг!
— Махай се.
Данло отново се помоли:
— Ти алашарет ла шантих. — И притисна с длан устата на приятеля си. Скоро безумието напусна Хануман и той се успокои. Данло здраво го стискаше, притиснал гърди в костите на слабия му гръб. Усещаше тази неподвижност като неочаквано отпускане, преминало от плътта на Хануман в собственото му тяло. Макар че Данло нямаше как да го знае, момчето за първи път в живота си се отпускаше в присъствието на друг. И тогава нещо премина между тях, дълбока увереност, че нито един от двама им никога вече няма да нарани другия.
— Защо ме удари? — прошепна Данло. — Аз съм ти приятел, не враг.
Хануман понечи да отговори и Данло пусна ръката си от лицето му в кипящата вода. Горещи вълни обливаха пръстите му. През парата някъде отгоре се разнесе шляпане на крака по мокри плочки и едно от момчетата извика:
— Натисни му лицето под водата, докато се удави!
— Тихо! — каза Мадава ли Шинг. — Тихо, иначе висшите послушници ще ни чуят и ще хвърлят нас в басейна.
Но повечето от момчетата не викаха, за да искат още насилие. Всъщност те изглеждаха замръзнали от страхопочитание пред сцената, на която току-що бяха присъствали. Гледаха Данло и Хануман, сякаш се страхуваха двете диви момчета да не излязат от басейна.
Данло не им обърна внимание и прошепна в ухото на Хануман:
— Какво има?
— О, не — започна момчето и гласът му се загуби в кипежа на водата около тях. — Извинявай — нараних ли те?
Данло го пусна. Докато Мадава ли Шинг ги викаше да излязат навън, те се гледаха един друг във водата.
— Струва ми се… прехапах си езика — отвърна Данло.
— Извинявай. — Хануман изми окървавения си череп, после каза: — Но си помислих, че искаш да ме убиеш.
— Да те убия!?
— Трябва да ти обясня — рече Хануман и за миг извърна очи към горещата вода. — Трябва да ти обясня, но съжалявам, не мога да говоря тук пред всички. Можеш ли да почакаш, докато всички си легнат?
Данло вдигна ръка и издърпа опашката си така, че да падне върху гърдите му. Перото на Ахира беше малко скъсано и раздърпано — бе го спасил само восъкът, който втриваше в него всеки ден още от прехода си към мъжественост.
— Да — отвърна той и стисна перото с пръсти. — Мога да почакам.
По-късно, след като Мадава залепи раната на Хануман с колаген, дълго след като биха вечерните камбани на „Боря“, студените огнени глобуси угаснаха и всички заспаха, много по-късно, Данло и Хануман се измъкнаха от леглата си и се насочиха към средата на спалното помещение. Стълбището се отвори пред тях като черна дупка в космоса. Те се спуснаха няколко стъпала надолу, не чак толкова, че да слязат на третия етаж, където спяха второкурсниците, но достатъчно, че дебелият каменен под да приглуши гласовете им.