— Извинявай, че те ударих — прошепна в мрака Хануман. — Не исках. Просто бях толкова бесен, толкова уплашен. В теб има нещо. Силата ти, миналото ти, смелостта ти и — прости ми — твоята странност. Искаше да ме докоснеш по лицето, нали? По главата. Глупаво е от моя страна да съм толкова обвързан с миналото си, но на Катава никой никога не докосва никого, ако това може да се избегне. Сигурно ти се струва отвратително. На мен също, когато се замисля. Зная, че трябва да го преодолея. Искам да го преодолея и ще успея. О, толкова е трудно. Струва ми се неприлично да приказвам така за себе си. Толкова самохвално. Във всеки случай, прекалено много мисля за себе си. Но трябва да повярвам, че притежаваме пълна власт над самите себе си. Ако много внимаваме. И в мен има нещо, зная. И въпреки че го зная, не мога да го овладея. Никога вече няма да те ударя. Моля те. Предпочитам да умра, отколкото да те нараня.
Данло слушаше думите на Хануман да се леят като течно сребро от мрака. Чуваше истината в тях, а също и ужасна тъга, усещаше, че приятелят му се страхува да остане сам със себе си. Още по-лошо, той като че ли винаги се наблюдаваше, сякаш стоеше на стража и пазеше през прозореца да не се промъкне убиец. Ако беше благоразумен, Данло можеше да приеме извинението на Хануман — само за да избяга в онази вцепененост на душата, присъща на хората, които искат да скъсат опасно приятелство. Но той не можеше да го направи. Заради опита си с мечтателите — или навярно заради ужасните си спомени от времето, когато болестта бе погубила ума на хората от племето му — Данло се отнасяше към лудостта с безкрайно търпение. Затова се усмихваше сам на себе си, докато Хануман говореше, седеше на студените каменни стъпала и слушаше приятелят му да разказва неща, които не знаеше никой друг.
— Извинявай, че те ударих по лицето — накрая каза Хануман. — И в слабините — добре ли си?
— Да — отвърна Данло и бръкна между краката си под робата, сякаш за да се успокои, че все още е цял. — Сега тестисите ми също изтърпяха болка, за да не останат по-назад от члена ми.
— Извинявай — аз те нараних.
На Данло малко му се гадеше от болката в слабините и от ментовия мирис на колагена, с който беше залепена раната на Хануман. На тъмните стълби, където седяха, миризмите и звуците изглеждаха съвсем близо около тях.
— Раните заздравяват — отвърна той. Хануман дълго мълча, после прошепна:
— Обичам оногова, чиято душа е дълбока, дори когато е ранен и който може да загине от недостатъчно опит: така той с радост обикаля света.
— Пак цитираш своята благословена книга, нали?
— Някои неща не могат да се изразят иначе.
— На приятел можеш да кажеш всичко — отвърна Данло.
— Ще бъдем ли приятели?
— О, благословени Хану! Та ние сме приятели още от първия ден. Приятелството е хала, като кръга на света. И не може да се разруши.
В тишината на стълбището, където шепотът им заглъхваше в открития мрак, в приятелството, те опряха чела едно в друго. Дълго останаха така и разговаряха за живота и съдбата си. Тъй като вярваше в способността на Хануман да пази тайна, Данло му разказа за стремежа си да казва „да“ на живота, където и да го открие.
— Животът — сподели той, — е толкова странен, толкова прекрасен, толкова рядък. Да го виждаш как се ражда, животът. Така учи моят фравашки Стар отец: никога не убивай никаква жива твар, даже в мислите си. Да утвърдиш живота по този начин, напълно, с цялата си душа — това трябва да е начинът да станеш асаря, нали?
После се върнаха в спалното помещение и Данло остана буден, заслушан във вятъра навън и в дишането на деветнайсетте спящи момчета. Късно през нощта на леглото до него Хануман започна да се мята и да бълнува. Отново сънуваше кошмарите си.
— Не, не, татко! — извика той. — Не, не, не! Данло отритна завивките си и се приближи до него. Каменният под леденееше под босите му крака. Той коленичи до леглото на приятеля си. Звездна светлина посребряваше прозорците над тях и се процеждаше на бледи ивици в стаята. Светлото, деликатно лице на Хануман се беше вцепенило от мъка. „От живот“ — помисли си Данло и по алалойски обичай нежно притисна устата на момчето с длан.
— Не трябва да будиш другите? — прошепна той. — Шшт, ми алашария ла, шантих, шантих. Заспивай, братко мой, заспивай.
ГЛАВА 8
ДОКТРИНАТА НА АХИМСА
В мъдрост живеят онези, които виждат себе си във всичко и всичко в себе си.