През несигурните им първи дни като послушници Данло и Хануман станаха най-добрите приятели. И както правят приятелите, Данло затвори очи за най-лошите от недостатъците на Хануман и ценеше онези редки качества, които го отличаваха от другите послушници: предпазливост, могъща воля и вярност. Щом прие Данло за приятел, Хануман, от своя страна, се оказа удивително верен. По слънчевите плъзги на „Боря“, в общежитията или на площад „Лави“, където всички се събираха след закуска, той защитаваше Данло от другите послушници. С чар, остроумие и тънки заплахи (след като станаха свидетели на свирепостта му в банята, никой нямаше желание да го предизвиква) той успя да накара другите колебливо да приемат Данло. Помогна му това, че не беше трудно да го харесат и че Данло обичаше да се смее сам на себе си, даже когато другите отбелязваха странностите му. Наистина, с много от навиците си и с ежедневните си молитви Данло даваше основание за смях. Всяка сутрин той ставаше със слънцето, излизаше на студения въздух и се покланяше в четирите посоки на света. И всяка вечер, точно преди да угасят студените огнени глобуси, той ниско се навеждаше и сумтеше, докато обръщаше леглото си перпендикулярно на това на Хануман. Правеше го, за да спи с глава на север. Другите момчета спяха към прозорците, ориентирани от запад на изток, и Данло знаеше (или вярваше), че това положение може да доведе до заболявания на кръвта, запек или дори лудост. Тъй като също вярваше, че е вредно да задържаш вода, винаги, когато имаше нужда, държеше незабавно да се изпикае на юг, независимо дали мястото е подходящо. Веднъж един от майсторите хоролози го завари да пробива жълти дупки в червения лед на плъзгата зад колегията на господарите и репутацията му на странно момче се затвърди. Тя придоби почти легендарни размери, когато един ден преди вечеря той забрави даденото пред самия себе си обещание и изяде ларвите на пеперуда седефка. Лесно можеше да допусне тази грешка: след дългия ден на обучение за използване на компютрите в библиотеката, Данло разговаряше с Мадава ли Шинг и още няколко послушници пред тази най-голяма от всички останали сгради. Беше уморен и гладен, затова, без да помисли, обели кората на едно от каменните дървета и намери три тлъсти ларви, всяка дебела колкото палеца му. По навик той измъкна тези деликатеси от дупките им и ги пъхна в устата си преди да осъзнае, че се е заклел никога да не убива друго живо същество. Но тъй като вече ги бе убил със зъбите си и щеше да е жалко да хвърли на вятъра хубавото месо, Данло ги глътна. Като момче хиляди пъти беше ял ларви от седефки, Имаха прекрасен вкус — сочни и сладки, точно каквито трябваше да са.
— Ядеш червеи? — попита го Мадава. Малкото му лице се сгърчи от отвращение и ужас. И от страхопочитание — бе поразен, че Данло може да яде живо месо. Той произхождаше от един от изкуствените светове на Енола Луз, където единствените живи същества са хората и бактериите, култивирани за храна, и не можеше да види разликата между насекомо и червей.
— Не — възрази Данло. — Искам да кажа, да, но преди да науча колко ужасно е да убиваш. Днес обаче бях толкова гладен, че забравих. Аз… забравих. — И после сниши глас, за да прошепне молитва за душите на ларвите. — Лилиджи, ми алашария ла шантих.
Но Мадава не разбра и за ужас на всички присъстващи възкликна:
— Данло Дивия яде червеи!
По ирония на съдбата това донесе на Данло репутацията на човек на мира. Той беше принуден да признае на Мадава — и другите момчета — онова, което до този момент пазеше в тайна: че е положил обет за ахимса. Мнозина, разбира се, знаеха за фравашите и техните доктрини. Шерборн от Тъмнолуния веднага го попита дали е бил ученик на фраваши. Данло, който не обичаше да лъже, не можеше директно да отговори на въпроса. Вместо това разказа за природата на вярванията и системите от вярвания като цяло. Макар да призна, че е възприел някои от основните фравашки представи, той обясни, че ахимса не е просто доктрина, а по-скоро схващане за вселената, интерпретирано и формулирано като вярване.
— Тъкмо това схващане е от значение — каза Данло. — Взаимосвързаността на всички неща. Ахимса е виждането на тази връзка. Но понякога… човек забравя да гледа.
Скоро след това съобщиха на всички нови послушници на кого ще слугуват на шейсет и петия ден, ужасният Ден на покорството. Както се опасяваше Данло, на него се падна „удоволствието“ да слугува на Педар Сади Санат. Говореше се, че Педар е приятел с главния послушник, който обикновено определял тези неща — и че сигурно го е убедил, че е най-подходящ да научи Данло на идеалите на послушание и покорство. За всеобща изненада обаче Хануман трябваше да слугува на самия майстор на послушниците Бардо Справедливия. Това не беше безпрецедентен случай, но не бе и нещо нормално: новаците най-често слугуваха на по-големите послушници, също както второ– и третокурсниците слугуваха на калфите, а висшите послушници се грижеха за майсторите. Мнозина от висшите послушници избягваха тежкото задължение, като доброволно работеха в кафенетата и баровете из Града, но поради възрастта си, Данло и Хануман все още нямаха такава възможност. Хануман бе чул, че майстор Бардо не е лесен човек, и се чудеше защо му се е паднала такава чест. Той не знаеше — тогава, — че Бардо обича красивите момчета и нещо повече, че майсторът изпитва чувство на вина след като едва не беше предизвикал смъртта на Хануман на площад „Лави“, поради което се опитва да го предпазва от висши послушници като Педар. Отначало Данло се безпокоеше за слугуването на Хануман при майстор Бардо. Той изобщо не можеше да понася цялата система на покорство. Каквото и да говореше, Хануман не можеше да притъпи тази омраза. Когато момчето иронично отбеляза, че всички общества са основани на реципрочност, на размяна на задължения, информация и услуги, Данло отвърна: