Най-отгоре на Испанските стълби стара гатара1 пускаше остатъци от храна на множеството мършави римски котки, които се въртяха в краката й. Облечена в парцали-во палто и забрадка, тя проследи реставратора с поглед предпазливо, докато той слизаше по площада. Среден на ръст, не повече от метър и седемдесет, той беше слаб като велосипедист. Лицето му бе издължено и се стесняваше към брадичката, с широки скули и тънък и изсечен като от дърво нос. Очите му искряха в неестествен нюанс на зеленото; косата му беше тъмна и посребрена по слепоочията. Чертите на лицето му можеха да се дължат на множество вероятни потекла, а реставраторът владееше достатъчно езици, за да се възползва максимално от това. През дългата си кариера той бе работил в Италия и другаде под множество псевдоними и националности. Италианските тайни служби, знаейки за миналите му подвизи, се опитаха да попречат на влизането му в страната, но отстъпиха след дискретната намеса на Светия престол. Поради причини, които никога не станаха обществено достояние, преди няколко години реставраторът прекара известно време във Ватикана, когато тя бе атакувана от ислямски терористи. В онзи ден бяха убити повече от седемстотин души, сред които четирима кардинали и осмина епископи от Курията. Самият папа бе леко ранен. Можеше да се нареди сред мъртвите, ако реставраторът не беше го предпазил от изстрела от ръчен противотанков гранатомет и не беше го отнесъл на безопасно място.
Италианците поставиха две условия за завръщането на реставратора: да пребивава в страната под истинското си име и да се съгласи да го следят. Първото той прие с известно облекчение, защото след цял живот, прекаран на тихия фронт, изгаряше от нетърпение да захвърли многобройните си псевдоними и да заживее някакво подобие на нормален живот. Второто условие обаче се оказа обременяващо. Задачата за следенето му постоянно се падаше на новобранци. В началото реставраторът леко се обиди, но после разбра, че го използват като цел за ежедневното си обучение в техниките на улично следене. Той правеше услуга на студентите си, като от време на време им се измъкваше, но винаги запазваше най-добрите си ходове в резерв, предвиждайки, че може да се озове в ситуация, изискваща измъкването му от италианската мрежа.
И така, когато тръгваше по тихите римски улици, той винаги бе следван най-малко от трима стажанти от италианските тайни служби, които имаха различни умения. Маршрутът му им предоставяше малко предизвикателства и изненади. Той тръгваше на запад през древния център на града и пристигаше, както обикновено, пред портата „Санта Анна“, бизнес входа на Ватикана. Тъй като това технически представляваше международна граница, наблюдателите нямаха избор и трябваше да поверят грижите за реставратора на швейцарската гвардия, която го пропускаше след бегъл преглед на документите му.
Реставраторът махна за сбогом към следващите го, сваляйки шапка, и после тръгна по Виа Белведере, покрай масленожълтата църква „Санта Анна“, покрай ватиканската печатница и централата на Ватиканската банка. До пощата той зави надясно, прекоси няколко двора и накрая стигна до врата без никакви отличителни знаци. Влезе в малко фоайе, където ватикански полицай седеше в стъклена кабинка.
- Къде е обичайният дежурен офицер? - попита реставраторът на бърз италиански.
- Снощи „Лацио“ игра с „Милан“ - обясни полицаят и вдигна апатично рамене.
Той прекара картата на реставратора през магнитното четящо устройство и му махна да минава през детектора за метал. Когато машината избръмча пронизително, реставраторът спря на място и кимна отегчено към полицейския компютър. На екрана, до сериозната снимка на реставратора, се появи специална бележка, написана от шефа на Ватиканската служба за сигурност. Полицаят я прочете два пъти, за да се увери, че я е разбрал правилно, после вдигна поглед и се втренчи в необикновено зелените очи на реставратора. Нещо в спокойствието на изражението му - и едва доловимата дяволита усмивка - предизвика неволното потреперване на полицая. Той кимна към следващите врати и изгледа напрегнато как реставраторът минава през тях, без да издаде и звук.
И така, помисли си полицаят, слуховете се оказаха верни. Габриел Алон, прочутият реставратор на картини на стари майстори, бивш израелски шпионин и екзекутор, и спасител на Светия отец, се беше завърнал във Ватикана. С натискане на един клавиш полицаят изчисти файла от монитора. После се прекръсти и за пръв път от години насам отправи молитва за покаяние. Странен избор, помисли си той, защото нямаше друг грях освен любопитството. Но той със сигурност щеше да му бъде простен. В края на краищата не всеки ден нисш ватикански полицай имаше шанса да се вгледа в лицето на една легенда.