Донати се спогледа с Витале, после нареди на полицейския шеф да махне брезента. Тялото очевидно бе паднало от голяма височина. Останките представляваха безформена маса от изпочупени кости и смазани органи, обвити от разкъсана кожа. Забележителното бе, че привлекателното лице бе останало непокътнато. Също и идентификационната карта на шията. На нея пишеше, че принадлежи на служителка от Ватиканските музеи. Габриел не си направи труда да прочете името. Мъртвата жена беше Клаудия Андреати, куратор в отдела за антики.
Габриел се наведе до тялото с лекотата на човек, свикнал с присъствието на мъртъвци, и го огледа, сякаш то бе картина, нуждаеща се от реставрация. Беше облечена като всички мирянки във Ватикана - професионално, но благочестиво: тъмен панталон, сива жилетка и бяла блуза. Вълненото й палто беше разкопчано и проснато на пода като разгъната пелерина. Дясната ръка бе увита около корема. Лявата бе протегната в права линия от рамото, а китката бе леко сгъната. Габриел повдигна внимателно от лицето няколко кичура от дългата до раменете коса, разкривайки очи, които си оставаха отворени и сякаш бдителни. Последния път, когато ги видя, те го оглеждаха на едни стълби в музея. Срещата стана няколко минути преди девет часа предишната вечер. Габриел тъкмо излизаше след дълъг сеанс пред Караваджо; Клаудия притискаше към гърдите си куп папки и се връщаше към офиса си. Макар да изглеждаше малко притеснена, тя едва ли приличаше на жена, готова да се самоубие в „Св. Петър“. Всъщност, помисли си Габриел, тя дори флиртуваше леко с него.
- Познавате ли я? - попита Витале.
— Не, но знам коя е. — Това бе професионален импулс. Дори оттеглил се от активна служба, Габриел не можеше да престане да съставя мислени досиета за хората около себе си.
- Забелязах, че и двамата сте работили до късно снощи. - Италианецът успя да каже това като уж случайна забележка, но не прозвуча така. - Според дневника от бюрото на охраната, вие сте излезли от музея в 20,47. Доктор Андреати е тръгнала малко след това, в 20,56.
- До това време аз вече съм бил напуснал територията на града държава през портата „Санта Анна“.
- Знам. - Витале се усмихна сухо. - Аз също проверих тези дневници.
- Значи, вече не съм заподозрян за смъртта на моята колежка? - попита язвително Габриел.
- Простете ми, синьор Алон, но когато се появите във Ватикана, често умират хора.
Габриел вдигна очи от тялото и погледна към Витале. Макар да минаваше шейсетте, полицейският шеф притежаваше красивите черти и постоянния тен на застаряващ италиански филмов идол, от онези, които карат със свален гюрук по Виа Венето с млада девойка до себе си. В Гуардия ди Финанца го считаха за непреклонен фанатик, кръстоносец, заел се да унищожи корупцията, бич за италианската политика и търговия от поколения насам. Той не успя и намери убежище зад стените на Ватикана, за да защитава своя папа и неговата Църква. Също като Габриел, той бе свикнал с присъствието на мъртъвци. Но все пак, изглежда, не можеше да погледне към жената върху пода на любимата си базилика.
- Кой я намери? - попита Габриел.
Витале кимна към група сампиетрини, застанали надолу в нефа.
- Пипали ли са нещо?
- Защо питате?
- Тя е боса.
- Намерихме едната й обувка до балдахина. Другата намерихме пред олтара на свети Йосиф. Предполагаме, че са се изхлузили при падането. Или...
- Или какво?
- Възможно е да ги е пуснала от галерията на купола, преди да скочи.
- Защо?
- Може би е искала да види дали наистина има кураж да го направи - предположи Мецлер. - Момент на съмнение.
Габриел погледна нагоре. Точно над латинския надпис в основата на купола се намираше зрителската платформа. По ръба й се издигаше висок до кръста метален парапет. Той бе достатъчен да затрудни самоубийството, но не и да го направи невъзможно. Всъщност през няколко месеца на жандармите на Витале им се налагаше да попречат на някоя бедна душа да се хвърли в благословената бездна. Но късно вечерта, когато базиликата бе затворена за публика, Клаудия Андреати бе разполагала с цялата галерия само за себе си.