- Час на смъртта? - попита тихо Габриел, сякаш задаваше въпроса на самия труп.
- Не е ясно - отговори Витале.
Габриел огледа вътрешността на базиликата, сякаш искаше да напомни на италианеца къде се намират. После попита как е възможно да не са определили часа на'смъртта.
- Веднъж седмично - отговори Витале - Службата за сигурност изключва камерите за рутинно рестартиране на системата. Ние го правим вечер, когато базиликата е затворена. Обикновено не представлява проблем.
- Колко време са били изключени?
- От девет до полунощ.
- Какво съвпадение. - Габриел погледна отново към тялото. - Как предполагате, каква е вероятността да е решила да се самоубие точно когато камерите са били изключени?
- Може би изобщо не е съвпадение - намеси се Мецлер. - Може би е избрала времето нарочно, за да няма видеозапис на смъртта й.- Откъде ще знае, че камерите са изключени?
- Тук всички го знаят.
Габриел поклати бавно глава. Въпреки многобройните външни заплахи - от терористи и други нарушители, мерките за сигурност в границите на най-малката държава в света си оставаха потресаващо небрежни. Нещо повече, хората, работещи зад стените й, се радваха на необикновена свобода на придвижването. Те знаеха вратите, които никога не се заключваха, параклисите, които никога не се използваха, и складовите помещения, където бе възможно да интригантстваш, да сплетничиш или да галиш тялото на любовницата си в пълно уединение. Знаеха също тайните проходи, водещи в базиликата. Самият Габриел знаеше един-два.
- Имало ли е някой друг в базиликата по това време?
- Поне ние не знаем за някого - отговори Витале.
- Но не можете да изключите тази възможност.
- Точно така. Но никой не е докладвал за нещо необичайно.
- Къде е дамската й чанта?
- Оставила я е горе в галерията, преди да скочи.
- Липсва ли нещо?
- Поне ние не знаем.
Но нещо наистина липсваше; Габриел беше сигурен в това. Той затвори очи и за миг видя Клаудия от предишната вечер - сърдечната усмивка, кокетния поглед на кафявите й очи, купчината папки, която притискаше към гърдите си.
И златното кръстче на шията й.
- Бих искал да огледам галерията - заяви той.
- Ще ви заведа горе - отговори Витале.
- Не е необходимо. - Габриел се изправи. - Сигурен съм, че монсеньорът ще бъде любезен да ми покаже пътя.
4.
БАЗИЛИКАТА „СВ. ПЕТЪР“
Имаше два начина да се изкачиш от пода на базиликата до основата на купола - по дългата, виеща се стълба или с асансьора, достатъчно голям, за да побере две дузини охранени поклонници. Донати, заклет пушач, предложи асансьора, но Габриел тръгна към стълбата.
- Асансьорът се затваря следобед, след като пуснат последната група туристи. Няма начин Клаудия да го е използвала късно вечерта.
- Вярно - съгласи се Донати с мрачен поглед към ръчно изработените си мокасини, - но има няколкостотин стъпала.
- И ние ще претърсим всяко едно от тях.
- Какво ще търсим?
- Когато видях Клаудия снощи, тя носеше на шията си златно кръстче.
- И?
- Сега го няма.
Габриел застана на първото стъпало, с Донати по петите, и тръгна бавно нагоре. Внимателното му претърсване на стълбата не доведе до нищо, освен до няколко захвърлени входни билета и смачкана брошура, рекламираща услугите на едно недотам непорочно начинание с участието на девойки от Източна Европа. Най-отгоре на стълбата имаше площадка. В едната посока се намираше терасата на покрива; в другата - наблюдателната галерия към купола. Габриел надзърна през парапета към миниатюрните оттук фигури на Витале и Мецлер, после тръгна бавно по тясната пътечка, свел очи към износения мрамор. След няколко крачки откри кръстчето. Закопчалката беше непокътната, но тънката златна верижка беше скъсана.
- Може да я е скъсала, преди да се покачи на парапета - предположи Донати, разглеждайки скъсаната верижка под светлината на един от шестнайсетте прозореца в купола.
- Всичко е възможно. Но по-вероятното обяснение е, че някой друг е скъсал верижката.
- Кой?