Петдесет и първото писмо се заръчваше:
„Пеги, искам през следващите два дни да помислиш най-сериозно за фамилията и гражданското си положение. Знаеш ли, няма вечно да останат същите! Не и ако зависи от мен. А мисля, че зависи, нали?“
И малко по-нататък:
„Пеги, имам изненада за теб. Не исках да ти казвам, но трябва; инак ще се пръсна. Обичам те… и ще ти го докажа. Имам изненада за теб. И това е всичко,което ще споделя, прекрасно дете!“
За какво ли намекваше?
Утрото на петдесет и втория ден изгря студено и ясно — точна такова утро би имал Ред Уолш, ако можеше да се превърне в ден. Пеги се събуди много, много рано, което бе глупаво, защото днес беше празник и нямаше да ходи на работа. Полежа сънена с чувството, че трябва да си припомни нещо, а не знае какво. Когато проумя, изведнъж изхвръкна насред стаята. Облече се набързо, защото днес беше сватбеният й ден. Огледалото категорично й обяви колко е глупава, а тя му се сопна:
— Защо пък да не си представя?
Разбираше, че трябва да е тъжна, но кой знае защо не беше. Днес… тя изтича към прозореца… днес нищо не можеше да бъде тъжно. Днес бе ден за щастие — щастие и благодарност…
На вратата тихо се почука. Трябва да бе неговото писмо, пристигнало рано-рано със специална пратка. Тя се разсмя от радост, разтвори широко вратата… и замръзна.
— Ред! — изкрещя тя и щеше да падне, ако силните му ръце не я бяха притиснали плътно до него.
Дълго стояха на прага; после тя на два пъти вдигна лице към него — веднъж за целувка и веднъж за въпроси. Тия неща се вършат по ред на важност!
— Ред, Ред, скъпи! Ти обеща да изчакаш година; знаеш, че обеща! О, толкова се радвам, че не устоя, но…
— Чакай малко — отвърна той през смях. — Казах… впрочем, вземи. Прочети сама. Днес аз съм раздавач — ето ти петдесет и второто писмо.
Разтреперана, тя взе плика и го отвори. Писмото беше съвсем кратко и ясно.
„Обещах да ти пиша редовно — петдесет и две писма докато пак дойде Ден на благодарността. Когато се видяхме за последен път, в Канада бе Ден на благодарността. Там той се пада през първия понеделник на октомври. А ти живееш в Щатите, където е през последния четвъртък на ноември. Делят ги точно петдесет и два дни…“
— Целуни ме, Пеги. Взех разрешителното.
Пеги го целуна. После се омъжи за него. А когато излязоха от малката квартална църква, по улицата минаваше парад. Ред се приведе и прошепна:
— Гледай, Пеги, духова музика. Тя е за нас!
После се зададоха американското и британското знаме; двамата спряха и Ред свали шапка. Когато знамената отминаха, Пеги тихо каза:
— Видя ли ги, Ред? Рамо до рамо, като нас. Силни, здрави, могъщи и непобедими като нас… Радвам се, Ред, че те са само мъничко по-силни от нашата обич…