— Хей, да не оставяме тази страхотна вечеря да изстине — каза тя и зае мястото си на масата.
Един час по-късно, докато седяха на задната седалка и Лу Нокс ги откарваше в дома им, Джена и Кал дълго мълчаха.
— Кал — накрая попита тя, — смяташ ли, че е възможно Фран Симънс наистина да открие нещо, което да помогне на Моли? Тя е репортерка, която прави журналистически разследвания, при това явно добра.
— Но за тази цел трябва да има какво да разследва — рязко отвърна Калвин Уайтхол. — А тя няма. Колкото повече рови, толкова повече ще се убеждава в отговора, а той и без това е очевиден.
— Какво е имала предвид Анамари Скали с това, че Гари не е бил добър лекар?
— Според мен, мила моя, откъслечните спомени на Моли са абсолютно недостоверни. Не им отдавам никакво значение и съм убеден, че съдебните заседатели също няма да им повярват. Нали я чу? Тя заплаши, че ще се самоубие.
— Не бива да й дават напразни надежди. Иска ми се Фран Симънс да стоеше настрана от нея!
— Да, Фран Симънс наистина е ужасна досада — съгласи се Кал.
Нямаше нужда да поглежда в огледалото, за да види, че Лу Нокс го наблюдава. С едва доловимо кимване той отговори на неизречения въпрос на шофьора.
50.
„Дали наистина миналата седмица забелязах промяна в Таша, или само съм си въобразила?“ — питаше се Барбара Колбърт, докато се взираше в мрака по пътя за Гринидж и нервно си играеше с пръсти.
Тъкмо се готвеше да тръгне за „Метрополитън“ — имаше билети за оперните представления всеки вторник вечер, — когато й позвъни доктор Блак.
— Госпожо Колбърт — мрачно каза лекарят, — страхувам се, че в състоянието на Таша е настъпила промяна. Мисля, че животът й гасне.
„Моля Те, Господи, нека пристигна навреме — помисли си Барбара. — Искам да съм с нея, когато умира. Винаги са ми казвали, че навярно не чува и не разбира какво й говорим, но аз не съм съвсем сигурна. Искам да знае, че съм там. Искам да я прегръщам, когато сетният й дъх отлети.“
Тя се отпусна назад и изхлипа. Мисълта да изгуби детето си я прониза като кама в сърцето. „Таша… Таша… Как Изобщо се случи това?“
Барбара Колбърт завари Питър Блак до леглото на дъщеря й. На лицето му бе изписана добре отиграна скръб.
— Остава ни само да чакаме — загрижено каза той.
Барбара не му обърна внимание, Една от сестрите премести стол до леглото, така че да може да седне ида прегърне Таша през раменете. Тя се вгледа в прелестното й лице, толкова ведро, като че ли просто спеше и всеки момент можеше да отвори очи.
Остана при дъщеря си през цялата нощ, без да усеща присъствието на сестрите, нито на Питър Блак, който се грижеше за разтвора, вливан във вените на Таша.
В шест часа той я докосна по ръката.
— Госпожо Колбърт, изглежда състоянието й се стабилизира, поне до известна степен. Защо не отидете да изпиете чаша кафе? После пак ще се върнете.
Барбара вдигна поглед.
— Да, освен това трябва да разговарям с шофьора си. Сигурен ли сте…
Лекарят разбра какво иска да каже и кимна.
— Никой не може да бъде сигурен, но мисля, че Таша няма да ни напусне, поне още известно време.
Госпожа Колбърт излезе във фоайето. Както очакваше, Дан спеше на един от фотьойлите. Беше достатъчно да постави ръка на рамото му, за да го събуди.
Той работеше при тях още отпреди раждането на Таша и през годините двамата се бяха сприятелили.
— Още не — отговори на неизречения му въпрос Барбара. — Казват, че засега се стабилизирала. Но може да е всеки момент.
Бяха се подготвили за този случай.
— Ще съобщя на момчетата, госпожо Колбърт.
„Единият е на петдесет, другият на четирийсет и осем, а той продължава да ги нарича момчета“ — помисли си тя, смътно утешена от факта, че Дан скърби заедно с нея.
— Помоли някой от тях да мине през апартамента и да ми донесе багажа. Свържи се с Нетни й кажи да е готова.
Барбара се насили да отиде в малкото кафене. Безсънната нощ още не й се бе отразила, но разбираше, че е неизбежно.
Сервитьорката очевидно бе разбрала за състоянието на Таша.
— Молим се — въздъхна тя. — Много тъжна седмица. В събота сутрин почина господин Маджим.
— Нямах представа. Съжалявам.
— Не че не се очакваше, но всички се надявахме, че ще доживее до осемдесетия си рожден ден. Ала имаше и нещо хубаво. Точно преди да умре, очите му били отворени и госпожа Маджим се кълне, че я гледал.