— Каква е позицията на „Ремингтън“ в сравнение с други здравноосигурителни фондове, докторе? В края на краищата той е основан от двама лекари.
— От двама лекари, които са наследили великия Джонатан Лаш. Гари Лаш не беше от класата на баща си — нито като доктор, нито като човек. Що се отнася до „Ремингтън“, той не се различава от останалите. Например, системно орязват услугите и персонала в болницата „Лаш“ в рамките на кампанията си за икономии. Иска ми се „Ремингтън“ и фирмите, които се опитват да спечелят, да бъдат погълнати от организацията на бившия министър на здравеопазването. Системата се нуждае от тъкмо такъв човек.
Рой Къркуд се изправи.
— Извинете ме, госпожице Симънс. Прекалено се разгорещих. Но имам основание. Мисля, че ще направите огромна услуга на хората, ако използвате влиянието на предаването си, за да информирате обществото за това тревожно положение. Мнозина не разбират, че лудите са завладели лудницата.
Фран също стана на крака.
— Доктор Къркуд, познавахте ли доктор Джак Мороу?
Лекарят се усмихна.
— Джак Мороу беше много добър. Прекрасен диагностик, обичаше пациентите си. Смъртта му беше ужасна трагедия.
— Изглежда странно, че убийството му е останало загадка.
— Ако ви се струвам бесен на „Ремингтън Хелт Мениджмънт“, то трябваше да чуете Джак Мороу. Признавам, че той навярно прекаляваше с обвиненията си.
— Прекаляваше ли? — бързо попита Фран.
— Джак много се палеше. Чух, че наричал Питър Блак и Гари Лаш „партньори убийци“. Това е прекалено, макар че когато Джоузефин Гало умря, и аз си мислех същото. Но не съм го казвал.
— Кой е чул тези думи на доктор Мороу, доктор Къркуд?
— Ами, например моята секретарка госпожа Русо. Преди работеше при Джак. За други не зная.
— За жената в приемната ли говорите?
— Да.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си, докторе.
Фран излезе в приемната и спря при секретарката.
— Разбрах, че сте работили при доктор Мороу, госпожо Русо — каза на дребната сивокоса жена тя. — Когато умря баща ми, той се държа много мило с мен.
— Той беше много мил с всички.
— Госпожо Русо, когато дойдох, вие знаехте името ми. Известно ли ви е, че разследвам смъртта на доктор Гари Лаш и подготвям предаване за „По истински случай“?
— Да.
— Доктор Къркуд току-що ми каза, че сте чули доктор Мороу да нарича доктор Лаш и доктор Блак „партньори убийци“. Доста силно определение.
— Тъкмо се връщаше от болницата и беше ужасно ядосан. Сигурна съм, че пак се беше карал заради пациент, на когото са отказали някаква процедура. Само няколко дни по-късно го убиха.
— Ако си спомням точно, полицията е решила, че е бил изненадан от наркоман в кабинета си.
— Така беше. Всички чекмеджета на бюрото му бяха изсипани на пода и в аптечката не беше останало абсолютно нищо. Знам, че наркоманите са отчаяни хора, но защо са го убили? Можели са да го завържат или нещо подобно и просто да си вземат каквото им трябва. — В очите на секретарката блеснаха сълзи.
„Освен ако престъпникът не се е страхувал, че могат да го познаят — помисли си Фран. — Това е обичайната причина опитът за грабеж да прерасне в убийство.“ Тя понечи да се сбогува. После си спомни за другия въпрос, който искаше да зададе.
— Госпожо Русо, присъстваха ли други хора, когато доктор Мороу е нарекъл доктор Лаш и доктор Блак „партньори убийци“?
— Слава Богу, само двама души, госпожице Симънс. Уоли Бари, дългогодишен пациент на доктор Мороу, и майка му Една.
52.
Лу Нокс живееше над гаража до къщата на семейство Уайтхол. Тристайният апартамент го устройваше. Единственото му хоби беше дърводелството и Калвин Уайтхол му позволяваше да използва за работилница един от складовете в огромния гараж. Освен това, разрешаваше му да ремонтира апартамента както намери за добре.
Дневната и спалнята бяха с ламперия от бял дъб. По стените имаше стелажи, макар и не за книги, тъй като Лу Нокс не обичаше да чете. Вместо това обожаваше да гледа телевизия и полиците бяха отрупани с дискове и видеокасети. Те бяха отлично прикритие за голямата и постоянно растяща колекция от улики срещу Калвин Уайтхол.