Камерата угасна.
— Благодаря за репортажа, Фран — бодро каза водещият Бърт Дейвис. — Със спортните новини ще ви запознае Тим Мейсън, след което Скот Робъртс ще ви информира за прогнозата за времето. Но преди това няколко съобщения.
Фран откопча микрофона от сакото си и свали слушалките. На излизане от студиото спря пред бюрото на Тим Мейсън.
— Какво ще кажеш да те почерпя един хамбургер, след като свършиш? — попита тя.
Тим вдигна вежди.
— Бях се настроил за пържола, но щом ти се яде хамбургер, с удоволствие приемам поканата.
— А, не. И пържола става. Ще бъда в стаята си.
Докато чакаше Тим, Фран се замисли за събитията от деня. За срещата си с доктор Рой Къркуд, за телефонния разговор с Филип Матюс и накрая за реакцията на Една Бари на въпроса за резервния ключ. Икономката твърдеше, че ключът месеци наред стоял в кухненското чекмедже и когато Моли го отрече, Бари отвърна: „Моли трябва да е сгрешила, но по онова време тя все пак беше толкова объркана.“
На връщане към града отново позвъни на Филип и му каза, че Една Бари със сигурност крие нещо, свързано с резервния ключ. Фран му предложи да я притисне и да изтръгне от нея истината.
Филип обеща внимателно да прегледа показанията на икономката пред полицията и съда, после попита за реакцията на Моли към думите на госпожа Бари.
Фран му каза, че те очевидно я удивили и че може би дори я разстроили. Когато госпожа Бари си тръгнала, Моли подхвърлила нещо от рода на „Сигурно не съм била на себе си още преди шока от разкритието за Анамари. Бих могла да се закълна, че ключът беше в градината само няколко дни преди да чуя разговора им с Гари.“
„Убедена съм, че си права, Моли“ — гневно си каза Фран, когато Тим почука и надникна в кабинета й. Тя му махна да влезе.
— Да вървим — каза Тим. — Направих резервация за „Сибоус“ на Второ Авеню.
— Добър избор. Страхотен ресторант.
Докато вървяха по Пето Авеню към Четирийсет и първа улица, Фран махна с ръка към сградите и суетнята около тях.
— Моят град — с въздишка рече тя. — Обичам го. Ужасно се радвам, че се върнах.
— И аз го обичам — съгласи се Тим, — и също се радвам, че си се върнала.
В ресторанта избраха едно от уединените сепарета.
Когато сервитьорът им сипа вино и отиде да изпълни поръчките им, тя каза:
— Тим, нали ми каза, че баба ти починала в болницата „Лаш“? Кога беше това?
— Чакай да помисля. Преди малко повече от шест години, струва ми се… Защо питаш?
— Защото, когато се запознахме миналата седмица, стана дума за Гари Лаш. Ти ми каза, че преди баба ти да почине, той много се грижел за нея, нали така?
— Да. Защо?
— Защото чувам от някои места, че като лекар, Гари Лаш имал и друга страна. Разговарях с доктор Къркуд, който е лекувал майката на Били Гало. Той ми обясни, че искал да я види друг специалист, но не получил разрешение от здравноосигурителния фонд. После жената получила инфаркт и починала. Разбира се, Гари Лаш отдавна е мъртъв и това не е свързано пряко с него, но доктор Къркуд каза, че този „икономически“ подход в здравеопазването водел началото си от доста време преди това. Той е едва на шейсет години, а вече се пенсионира. През по-голямата част от кариерата си е работил в болницата „Лаш“ и беше категоричен, че Гари Лаш изобщо не приличал на баща си. Проблемите, с които се сблъскал в случая с госпожа Гало, не били нещо ново. Поставянето на здравето на пациента На първо място отдавна не било приоритет за хората, ръководещи болницата и „Ремингтън“. — Фран се наведе към него и сниши глас. — Каза ми също, че доктор Мороу, младият лекар, който бил убит при грабеж две седмици преди Гари Лаш, наричал него и доктор Блак „партньори убийци“.
— Доста силно определение — отбеляза Тим, като си отчупи парче от кифличката. — И все пак личните ми впечатления за него са много по-положителни. Харесвах Гари Лаш и смятах, че прави всичко възможно за баба ми. Но се сещам за едно съвпадение, за което може да не съм ти споменал. Казах ли ти, че Анамари Скали беше една от медицинските сестри, които се грижеха за нея?
Очите на Фран се разшириха.
— Май спомена нещо.
— Всички сестри бяха чудесни. Спомням си Анамари като всеотдайна и много внимателна. Когато ни съобщиха, че баба ми е починала, веднага отидохме в болницата. Анамари седеше до леглото й и плачеше. Колко други сестри биха реагирали така, особено когато става дума за почти непознат пациент?