Двете седяха една до друга. Моли се наведе напред и сключи пръсти.
— Джен, мъжът ти е убеден, че съм убила Гари, нали?
— Да — тихо отвърна. Джена.
— Убеден е, че съм убила и Анамари Скали.
Приятелката и не отговори.
— Така е — продължи Моли. — Знаеш колко много означаваш за мен, но Джен, направи ми услуга, недей повече да водиш тук Кал. Единственото място, в което се чувствам сигурна, е тази къща. Не искам в нея да влизат врагове. — Моли погледна към Джена. — О, Джен, недей да ми се сърдиш. Това няма нищо общо с нас. Ние още сме си момичетата от „Крандън Академи“, нали?
— Разбира се — отвърна Джена И нетърпеливо избърса очи с опакото на дланта си — Но Кал не ти е враг, Моли. Той иска да наеме други адвокати, блестящи специалисти по наказателно право, които заедно с Филип да подготвят защитата ти, като се позоват на невменяемост.
— Невменяемост ли?
— Моли! — избухна Джена. — Не разбираш ли, че присъдата за убийство може да означава за теб доживотен затвор? Особено след като веднъж вече си била осъждана? Не можем да го допуснем.
— Не, не можем — каза Моли и се изправи. — Джен, ела да отидем в кабинета на Гари.
В стаята беше тъмно. Тя включи осветлението, после нарочно отново го изключи.
— След като снощи си тръгнахте, аз си легнах, но не успях да заспя. Към полунощ слязох тук долу и знаеш ли какво? Когато запалих лампата, точно като сега, си спомних, че онази неделя вечер, след като се върнах от Кейп направих същото. Сигурна съм, че когато се прибрах, лампата в кабинета не светеше, Джена. Заклевам се!
— Какво означава това, Моли?
— Помисли. Гари беше на бюрото си. Около него имаше някакви документи, така че трябва да е работил. Беше се свечерило. Трябваше да е включил осветлението. Ако си спомням вярно, че съм се прибрала вкъщи, отворила съм вратата и съм включила лампата, убиецът на Гари трябва да я е изключил. Не разбираш ли?
— Моли — спокойно, но укорително изрече Джена.
— Вчера казах на доктор Даниълс, че си спомням нещо от онази вечер, свързано с врата и ключ.
Моли се завъртя, за да погледне към приятелката си и прочете съмнението в очите й.
— Днес госпожа Бари каза, че резервният ключ, който криехме в градината, бил в къщата седмици наред. Според нея, веднъж съм била забравила своя, но аз изобщо не си спомням такова нещо.
— Моли, позволи на Кал да наеме адвокати, за да помогнат на Филип с подготовката на защитата ти — помоли я Джена. — Днес той разговаря с двама от най-добрите в тази област. Те са много опитни в подобни процеси и наистина смятаме, че могат да ти помогнат. — Тя видя измъченото изражение на приятелката си. — Поне си помисли.
— Може би тъкмо затова съм сънувала врата и ключалка — без да обръща внимание на думите на Джена, мрачно произнесе Моли. — Може би имам избор: заключена затворническа килия или заключена стая в лудница.
— Стига, Моли. — Джена се изправи. — Хайде да изпием по чаша чай, после ще те оставя да си легнеш. Казваш, че не си спала много. Доктор Даниълс не ти ли даде нещо за сън?
— Даде ми онзи ден, а днес следобед госпожа Бари донесе таблетките, които предписали на Уоли.
— Не трябва да пиеш чужди лекарства!
— Прочетох етикета. Няма проблем. Не забравяй, че все пак бях съпруга на лекар и съм понаучила нещичко.
Когато няколко минути по-късно Джена си тръгна, Моли заключи два пъти вратата и спусна резето.
Звукът, който издаде металът — нещо средно между изщракване и тракане — я накара да се изправи на нокти.
После пак го вдигна и спусна, като внимателно се вслушваше и се молеше подсъзнанието да й подскаже причината, поради която този познат звук внезапно й се бе сторил толкова ужасяващ.
57.
Когато в четвъртък сутрин пристигна на работа, доктор Питър Блак първо отиде при Таша. Според всички медицински стандарти, тя вече трябваше да е мъртва, нервно си помисли той, докато вървеше по коридора към апартамента й.
Сигурно бяха допуснали грешка, като я включиха в експеримента. Обикновено той даваше полезни, а понякога и интересни клинични резултати, но в случая провеждането му се оказа трудно най-вече заради майката на Таша. Барбара Колбърт беше прекалено бдителна и имаше много връзки. В центъра се лекуваха достатъчно други пациенти, които можеха да бъдат подложени на това изключително важно изследване, пациенти, чиито близки изобщо нямаше да заподозрат, че нещо не е наред и щяха да приемат дори най-дребния признак за предстоящата смърт на роднината им като дар Божи.