„Още не е късно. Все още мога да се измъкна.“
Като се улови за тази мисъл, Мегън слезе от стола и тръгна към вратата, която свързваше лабораторията с тунела. Но след няколко минути неуспешни усилия осъзна, че или е твърде слаба, или вратата е заключена отвън.
Като се бореше със сълзите, тя отчаяно се мъчеше да измисли друг начин за излизане. Тогава чу шум, който идваше от склада в отсека за полезен товар.
„Защо Рийд се връща? И защо оттам?“
Мегън бясно се заозърта за нещо, което би могло да й послужи за оръжие, но не намери. Чу изсъскване от счупването на печата. Вратата се отвори, тя отстъпи встрани и вдигна ръце над главата си. Изненадата беше единственото й оръжие срещу Рийд.
Първо се показа крак, след това две ръце. Мегън видя шлема и понечи да нанесе удар с ръце. Тогава за част от секундата осъзна, че това не е космически скафандър, а защитен костюм за работа при биологични инциденти. Тя спря ръцете си и в този момент човекът я погледна.
— Мегън!
Мегън опита да се улови за Смит, но ръкавиците й се плъзгаха по костюма му. Той я хвана за раменете, допря шлема си до нейния и щитовете им се докоснаха. Тя не можеше да откъсне очи от неговите. Облегна се на рамото му и заплака за всичко, което само преди минути й се струваше изгубено завинаги, а сега се бе върнало. Отдръпна се назад, за да може да го погледне.
— Откъде разбра, че съм жива?
— В наземен контрол те чуха. Не успяха да разберат много, но беше достатъчно, за да им стане ясно, че си жива.
— И ти дойде да ме измъкнеш…
Те се спогледаха и Смит каза:
— Хайде. Трябва да се махаме оттук.
— Но Рийд…
— Знам за него — прекъсна я той. — Работил е за Карл Бауер.
— За Бауер?
— Той е човекът, когото си видяла с Рийд в нощта преди излитането. Сега е на борда на совалката. Дойде да вземе мутиралата едра шарка, която Рийд е създал в условията на микрогравитация. Но няма да бърза да излезе оттук, Мегън. Трябва да унищожи всички доказателства за станалото тук.
След това й разказа къде точно е приземена совалката и защо, каза й за бункера, който всъщност представлява гигантски крематориум.
Мегън поклати глава.
— Не, Джон — отговори тя. — Бауер ще постъпи другояче.
— Какво искаш да кажеш?
Мегън посочи един индикатор над главата си, който бе забелязала преди малко.
— Това е системата за саморазрушаване. Активиран е и отброява. След активирането може да се изключи или да се пренагласи. Имаме по-малко от четири минути, преди совалката да експлодира.
Седемдесет секунди по-късно Смит и Мегън Олсън излязоха от совалката по същия начин, по който той бе влязъл.
Тя потрепери, когато огледа подобния на пещера крематориум. Обърна се към Смит. Той затваряше люка, през който бяха излезли.
— Какво правиш?
— Искам да се уверя, че никой не ни преследва.
Смит стъпи върху гумата на шасито, оттам скочи на земята.
— Да вървим.
Като се движеха максимално бързо, доколкото им позволяваха обемистите костюми, те заобиколиха крилото. Мегън ахна, когато видя пашкула, свързан с долния изходен люк, и отвърстието в далечната стена.
— Оттук ли смяташ да излезем?
— Това е единственият изход.
Когато се приближиха към пашкула, Смит видя, че люкът на совалката е затворен. Бауер не се виждаше нито в пластмасовия тунел, нито в камерата за обеззаразяване. Той извади от костюма си сгъваем нож и с няколко удара проряза отвор в пашкула.
— Минавай — каза на Мегън, след което я последва.
Вътре тя се обърна, защото вече не усещаше ръката на Смит върху рамото си. Видя, че той гледа към люка.
— Джон, нямаме време!
В този момент забеляза студеното безмилостно изражение на лицето зад щита, мъката в очите му. Гневът му се предаде и на нея, след като си представи телата на останалите от екипажа, ужасния начин, по който бяха умрели. Веднага разбра какво възнамерява да направи Смит.
— Тръгвай по тунела — каза той. — Не спирай. Не се обръщай. Точно зад вратата има камера за обеззаразяване.
— Джон…?
— Върви, Мегън.
Смит не мислеше за това колко време му остава, за шансовете да излезе от бункера жив. Знаеше, че хора като Бауер — богати и влиятелни — рядко плащат за престъпленията си, особено ако онези, които биха могли да ги осъдят, са вече мъртви. Лошото беше, че Бауер щеше да опита отново да убива. Някъде, някога можеше да има ново споразумение „Касандра“.
Смит се затича през малката камера за обеззаразяване с размерите на душ-кабина и стигна до люка. През квадратното отвърстие видя обезобразеното тяло на Дилън Рийд и Бауер, който правеше нещо с малка керамична капсула.