Смит силно почука по преградата, която отделяше кабината на шофьора от салона. Към него се обърна стреснато лице на чернокож мъж. Той огледа него и картата за самоличност, която Смит бе залепил за стъклото.
— Преди вас имало ли е друг автобус тук? — изкрещя той.
Шофьорът кимна и махна с ръка към отдалечаващия се автобус, изминал повече от половината път между чакалнята за пристигащи и главния терминал.
Смит се обърна и си проправи път сред нарастващата тълпа в салона. Забеляза авариен изход и се втурна към него. Отвори вратата с големия червен предупредителен надпис на стъклото и алармата запищя.
Смит се втурна по пътеката, която водеше към останалите перони, и забеляза кола на охраната на летището, паркирана до редица колички за багаж. Рязко отвори вратата и скочи зад волана. Натисна с крак педала за скоростта и колата полетя направо по пистите, като замалко да се блъсне в приближаваща цистерна с гориво.
Пътуването към пероните на главния терминал отне по-малко от тридесет секунди. Смит изостави колата и затича към автобуса. Тъй като шаситата бяха на височина осем фута от земята, той можеше да види само главите на пътниците, които слизаха от него.
Той влетя през друг авариен вход и се озова във втора зала за насочване на пътниците, пълна с тълпи от хора, които чакаха да се качат. Обърна се и видя гърбовете на онези, които току-що бяха слезли от автобуса. Огледа морето от лица пред себе си. Трилор не можеше да се е измъкнал. Не и толкова бързо.
Тогава го забеляза. Отначало само му се мярна голо теме. Но със сигурност беше Трилор. Беше вече зад плъзгащите се стъклени врати, които водеха навън към улицата, където чакаха таксита, лимузини и лични автомобили.
Смит се втурна напред и мина през вратите навреме, за да види как Трилор се качва в черен линкълн със затъмнени прозорци.
— Трилор!
Той се устреми към него и видя ужаса в жабешките му очи, забеляза как притисна чантата към гърдите си.
Трилор скочи в колата и тресна вратата. Смит стигна до линкълна и сграбчи дръжката на вратата. В този момент големият автомобил рязко се отлепи от бордюра и го запрати на тротоара. Смит падна на рамото си и се търкулна по инерция. Когато се изправи на крака, черният линкълн вече се бе влял в уличното движение.
Двама полицаи от летището дотичаха и го сграбчиха за ръцете. Наложи му се да изгуби тридесет безценни секунди, за да се идентифицира. Накрая успя да се свърже с Клайн по телефона.
— Запомни ли регистрационния номер? — попита Клайн, след като Смит му съобщи за колата.
— Не. Запомних само последните три цифри. Имаше оранжева лепенка в долния ляв ъгъл. Сър, линкълнът е регистриран на името на американска правителствена агенция.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
— Къде отиваме?
Преградата от силно затъмнено стъкло между шофьора и задните седалки не позволяваше на Адам Трилор да види човека зад волана. Гласът му прозвуча дрезгаво от невидимите тонколони:
— Няма защо да се тревожите, доктор Трилор. Всичко е уредено. Моля ви, разположете се удобно и се насладете на пътуването. Няма да разговаряме повече, докато не пристигнем.
Очите на Трилор се стрелнаха към заключалките на вратите. Той натисна копчето, за да ги вдигне, но напразно.
„Какво става тук?“
Колкото и да се мъчеше да запази спокойствие, Трилор не можеше да пропъди от съзнанието си лицето на Смит: в самолета, пред митническото гише и после, когато го забеляза и по погледа му пролича, че го е разпознал. Беше истинско чудо, че автобусът бе потеглил, преди Смит да успее да се качи. Но това не го беше спряло. Приличаше на подивяла хрътка, която за нищо няма да се откаже от преследването. Трилор го забеляза на главния терминал, само секунди преди да мине през плъзгащите се врати. Но дори след това Смит замалко да го хване. Трилор си припомни как преследвачът му беше стиснал дръжката на вратата и отчаяно се мъчеше да я отвори.
„Сега съм в безопасност — помисли си той, като полагаше усилия да се успокои. — Колата ме чакаше, както се бяхме уговорили. Там, където отивам, Смит няма да ме намери.“