Размишленията го накараха да се почувства малко по-уютно, но в главата му се надигаха въпроси: Защо Смит го гонеше? Дали беше заподозрял, че Трилор носи вируса? Дали знаеше със сигурност?
Невъзможно!
Трилор добре познаваше процедурите, които следваха при подаването на сигнал за биологическа заплаха. Ако Смит имаше и най-малка представа, че Трилор е куриерът, никога не би го оставил да се измъкне от летището, без да бъде арестуван.
Тогава защо го гонеше? Какво беше насочило Смит към него?
Трилор се настани по-удобно на меката кожена седалка и се загледа в пейзажа отвън, който приличаше на нощен. Колата се движеше бързо по магистралата, която водеше от индустриалната зона около „Дълес“ към центъра на града. Шофьорът като че ли не се притесняваше, че могат да го спрат за превишена скорост.
Трилор също не се безпокоеше за това. Колкото по-бързо пристигнеха, толкова по-скоро щеше да получи отговори на въпросите си.
Новината за измъкването на Адам Трилор не се хареса на Натаниъл Клайн.
— Знам, че си направил всичко възможно, Джон — каза той по секретната телефонна линия. — Но сега трябва да търсим и Берия, и Трилор.
Смит стоеше превит надве до една колона пред главния терминал.
— Разбирам, сър. Но с Трилор имаме проблем. Регистрационните номера на колата, която го откара, са на правителството.
— Докато говорим, ги проверявам — отговори Клайн. — Не разбирам само защо е заключил вратите на автомобила.
— Защото е виновен, сър — хладнокръвно отбеляза Смит. — Няма причина Трилор да ме отбягва. Явно беше, че ме е запомнил след срещата ни в Хюстън. Тогава защо да бяга от мен? От какво има да се страхува? — той направи пауза. — И защо толкова бързаше? Дори не си прибра багажа.
— Но ти каза, че е имал ръчна чанта.
— И я стискаше така, сякаш беше пълна със скъпоценни камъни.
— Почакай малко — каза Клайн. — Излиза информация за регистрационните номера.
Смит чу звук на принтер, след това шефът му се върна на телефона.
— Колата, която е чакала Трилор, е регистрирана на НАСА.
Смит остана като вцепенен.
— Добре. Трилор е достатъчно важна фигура там, за да го посрещат с кола и шофьор. Но това все още не дава отговор на въпроса защо му е трябвало да бяга.
— Ако е бягал, Джон, защо тогава е използвал такъв очебиен транспорт?
— Естествено, защото не е очаквал да ме види или да привлече нечие внимание — Смит направи пауза. — Да намерим колата и да го попитаме, сър.
— Можем да направим нещо по-добро. Ще обявя Трилор за федерално издирване.
Това, което Клайн предлагаше, беше много ефективно. Всеки служител на закона в радиус от сто мили около столицата щеше да получи описание на Трилор и заповед да го залови.
— Междувременно — заключи Клайн — искам да дойдеш в Кемп Дейвид. Президентът очаква да бъде осведомен за Берия. Искам да получи сведенията от първа ръка.
Черният линкълн си проби път по Уисконсин авеню и сви в тиха уличка с дървета по тротоарите. Тъй като беше възпитаник на Медицинското училище към Университета „Джорджтаун“, Трилор разпозна района — Волта Плейс, квартал в близост до университетското градче, който постепенно, къща по къща, се превземаше от академичната общност.
Заключалките на вратите подскочиха нагоре и шофьорът отвори вратата. Трилор се поколеба, след това взе чантата си и тромаво слезе от колата. За пръв път успя да разгледа шофьора, с телосложение на футболист и квадратно безизразно лице, както и мястото, където се намираха: красива, наскоро ремонтирана градска къща, с бели стени и черни врати и кепенци.
Шофьорът отвори портала на оградата от ковано желязо, която заобикаляше малка полянка.
— Очакват ви, господине.
Трилор тръгна по алеята с каменна настилка и тъкмо посегна към чукалото с форма на лъвска глава, когато вратата се отвори. Той влезе в миниатюрно фоайе с ламперия от полирано дърво и ориенталски килим.
— Адам, радвам се да те видя.
Трилор замалко не припадна, когато чу гласа на Дилън Рийд.
— Не се стряскай така — каза Рийд, като затвори и заключи вратата. — Не ти ли споменах, че ще бъда тук? Вече всичко е наред.
— Не е наред! — избухна Трилор. — Не знаеш какво стана на летището. Смит…
— Знам с подробности какво стана на „Дълес“ — прекъсна го Рийд. — Знам и за Смит — той погледна към чантата. — Тук ли е?
— Да.
Трилор му я подаде и тръгна след Рийд. Влязоха в малка кухня с изглед към вътрешния двор.
— Отлично свършена работа, Адам — отбеляза Рийд. — Наистина.
Взе една кърпа, извади контейнера от чантата и го постави във фризера.
— Азотът… — понечи да каже Трилор.