Рийд погледна часовника си.
— Знам. Ще стигне за още два часа. Не се тревожи. Дотогава ще сме го занесли на сигурно място.
Той махна към кръглата маса в ъгъла.
— Защо не седнеш? Ще ти сипя нещо за пиене и ти ще ми разкажеш всичко.
Трилор чу дрънчене от падането на кубчета лед в стъклена чаша. Когато се върна, Рийд носеше две високи чаши, пълни с лед, и бутилка качествен скоч.
След като напълни щедро чашите, той вдигна своята.
— Добре се справи, Адам.
Трилор гаврътна питието си и гневно тръсна глава. Невъзмутимото спокойствие на Рийд го подлудяваше.
— Казвам ти, че нищо не е наред!
Думите бяха произнесени с ожесточение, подсилено от уискито. Започна да разказва, без да крие нищо, дори приключенията си в „Крокодил“. Не му пукаше, защото Рийд отдавна му бе дал да разбере, че знае за вкусовете му към подобен род развлечения. Разказа за всяка минута от пътуването си, за потока от мисли, който го бе връхлетял.
— Не разбираш ли? — жално попита той. — Това, че Смит и аз пътувахме в един самолет, не може да е било съвпадение. Нещо се е случило в Москва. Свръзката ми сигурно е била проследена. Видели са ни заедно, Дилън. Могат да го свържат с мен! А и после на летището — Смит се опита да ме настигне. Защо? Освен ако не е знаел…
— Смит не знае нищо — отсече Рийд и сипа на Трилор още скоч. — Не мислиш ли, че ако подозираха, половината ФБР щеше да те чака на летището?
— Да, мислих за това! Не съм идиот. Но такова съвпадение…
— Ти го каза: съвпадение — Рийд се наведе напред, на лицето му се четеше загриженост. — Мисля, че до голяма степен вината е била наша. Когато се обади от самолета, ние ти дадохме инструкции, които, както разбирам, си следвал буквално. Но очевидно сме допуснали грешка. Трябваше да те предупредим да не бягаш от Смит, ако тръгне след теб. Той си е спомнил запознанството ви в Хюстън и поведението ти е предизвикало любопитство у него. Нищо повече.
— Повярвай ми, имаше нещо повече — отговори Трилор враждебно. — Ти не беше там.
„Така е. Но нито за миг не си излизал от ума ми…“
— Чуй ме, Адам — заговори Рийд, — вече си в безопасност. Направил си необходимото и си се прибрал у дома. Помисли си: какво могат да си кажат за теб? Отишъл си на гроба на майка си. Имаш достатъчно доказателства. Разгледал си Москва. Нищо необичайно. След това си се завърнал у дома. Случката на летището? Много си бързал. Нямал си време да прибереш куфара си. А Смит? Всъщност ти така и не си имал възможност да го разгледаш отблизо, нали?
— Но защо тичаше след мен? — настояваше на своето Трилор.
В този момент Рийд осъзна, че само част от истината би свършила работа.
— Защото свръзката ти в Шереметиево е бил записан от видеокамерите — и ти заедно с него.
Трилор изстена.
— Изслушай ме, Адам! На записа се виждат двама души, седнали един до друг на щанда за безалкохолни напитки в чакалнята. Това е всичко. Няма разговор, няма нищо, което би могло да докаже, че между вас има връзка. Но тъй като знаят какво носи куриерът, оглеждат всички.
— Те знаят за вируса! — каза тъпо Трилор.
— Знаят, че е откраднат. И че е у куриера. Той е единственият, когото преследват, не преследват теб. Никой не те подозира в нищо. Просто се е случило така, че си седнал до този тип.
Трилор избърса лицето си с ръка.
— Не знам дали мога да понеса това, Дилън… Да ме разпитват.
— Всичко ще бъде наред, защото ти нищо не си направил — отговори Рийд. — Дори да са те записали, какво можеш да им кажеш? Знаеш ли кой е мъжът, който седи до теб? Не. Срещал ли си го преди? Не. Свръзката съвсем спокойно би могла да бъде и жена.
Трилор отпи още една глътка скоч. При мисълта, че на нещата може да се погледне и по този начин, се почувства по-добре. Имаше твърде много предположения, срещу които би могъл да възрази.
— Изтощен съм — каза той. — Имам нужда да поспя малко някъде, където няма да ме безпокоят.
— Вече е уредено. Шофьорът ще те откара до хотел „Четири сезона“, където сме ти резервирали апартамент. Почивай, колкото искаш. След това ми се обади.
Рийд сложи ръка на рамото му и го изпрати до вратата.
— Колата е отвън. Благодаря ти, Адам. Всички ти благодарим. Приносът ти беше безценен.
Трилор хвана дръжката на вратата.
— А парите? — попита той шепнешком.
— В хотела ще те очаква плик. В него ще намериш два номера. Единият е на банковата сметка, другият е личният телефонен номер на директора на банката в Цюрих.
Трилор излезе. Беше започнало да се здрачава. Вятърът се бе усилил и той потръпна. Погледна назад и видя само затворената черна врата.
Колата не чакаше пред самата къща. Трилор се огледа нагоре и надолу по улицата и я забеляза на половин пресечка по-нататък. Стори му се, че разбира защо: тук нямаше място за паркиране.