Докато вървеше по улицата и скочът затопляше стомаха му, той си повтаряше успокояващите думи на Рийд. Началникът му беше прав: всичко, случило се в Русия, беше зад гърба му. Никой нямаше каквито и да било доказателства срещу него. Освен това Адам знаеше твърде много за Рийд, Бауер и другите, така че те щяха винаги да го пазят.
Мисълта за собствената му значимост го успокои. Трилор вдигна поглед от земята. Очакваше да види линкълна от лявата си страна. Вместо това колата се оказа по-нататък, на един хвърлей от Уисконсин авеню. Той поклати глава. Беше по-уморен, отколкото му се струваше. Вероятно не бе пресметнал правилно разстоянието. След това чу тихи стъпки и шумолене на кожа — някой се приближаваше.
Трилор видя първо обувките, след това крачолите на панталон с идеално изгладени ръбове. Когато вдигна глава, човекът беше на по-малко от две крачки от него.
— Ти!
Трилор бясно се заозърта. Пред него стоеше Иван Берия.
Берия бързо пристъпи към него. Трилор можеше да долови миризмата на дъха му, да чуе тихото свистене на въздуха, който излизаше от ноздрите му.
— Домъчня ми за теб — тихо каза Берия.
Трилор нададе слаб вик, когато усети острата болка в гърдите. За миг му се стори, че ще получи инфаркт.
— Като малък не си ли пукал балони с игла? Това е същото. Все едно че пукаш балон.
Трилор с абсурдна упоритост се улови за картината, изникнала в съзнанието му. Виждаше я, дори когато върхът на камата на Берия се заби в сърцето му. Въздъхна веднъж и усети как целият въздух в дробовете му излиза навън. Докато лежеше на тротоара, той виждаше минувачите, които вървяха по Уисконсин авеню, и Берия, който слезе от тротоара. Може би бе направил опит да извика, защото Берия се обърна и го погледна. След това очите му се затвориха. Затвори се и вратата на черния линкълн.
Доктор Дилън Рийд изхвърли Адам Трилор от главата си веднага след като затвори вратата зад гърба му. Тъй като лично се беше погрижил за всичко, той знаеше каква съдба очаква нещастния учен. Когато се върна в кухнята, там бяха доктор Карл Бауер и генерал Ричардсън, последният облечен цивилно.
Ричардсън държеше в ръка мобилния си телефон.
— Току-що се чух с Берия. Работата е свършена.
— Значи трябва да тръгваме — отговори Рийд.
Той хвърли поглед към Бауер, който вече беше извадил контейнера от фризера и го отваряше на кухненския плот. В краката му имаше лека кутия от титанова сплав с размерите на хладилна чанта за пикник.
— Сигурен ли си, че искаш да направиш това тук, Карл?
Бауер приключи с отварянето на контейнера и едва тогава отговори:
— Ако обичаш, отвори кутията, Дилън.
Рийд коленичи и свали закопчалките. Чу се леко изсъскване, когато пломбата се разтвори.
Вътрешността беше изненадващо малка, но Рийд знаеше, че кутията представлява същият контейнер като донесения от Русия, но с по-големи размери. В дебелите стени бяха монтирани капсули течен азот, които след пълното им активиране щяха да поддържат във вътрешността постоянна температура от минус двеста градуса по Целзий. Разработена от „Бауер-Зермат“ АД, кутията беше стандартен модел, използван в случаите, когато се налагаше да се транспортират токсични култури.
С помощта на специални дебели ръкавици Бауер извади вътрешното отделение, в което се намираха ампулите. Погледна ги и му хрумна, че приличат на миниатюрни ракети, наредени и готови за изстрелване. С тази разлика, че много скоро щяха да се превърнат в далеч по-мощно оръжие от всички ядрени ракети в американския арсенал.
Макар че се занимаваше с вируси повече от четиридесет години, Бауер нито за миг не забравяше с какво си има работа. Увери се, че ръцете му са абсолютно неподвижни и че не е паднала нито капка върху плота или някъде по пода, и едва тогава бавно постави ампулите в специалното отделение на кутията. Затвори капака, набра комбинация от букви и цифри, за да я заключи, и нагласи температурата.
Вдигна глава и каза:
— Господа, часовникът тръгна.
Къщите във Волта Плейс имаха един общ белег: към всяка имаше малък гараж в задния двор, който излизаше на алея. Рийд и Ричардсън отнесоха кутията в гаража и я поставиха в багажника на волво комби. Бауер остана още малко в къщата, за да се увери, че не са забравили нищо, което би могло да подскаже за присъствието на тримата в нея. Не се тревожеше за отпечатъци, влакна от дрехи или други подробности, които биха заинтересували следователите; след минути щеше да пристигне специален екип от Агенцията за национална сигурност, за да изчисти терена до основи. Агенцията държеше няколко такива къщи в района на Вашингтон. За чистачите това беше поредната спирка в натоварения им график.