— При твоя ръст и тегло мисля, че ще подейства до четири-пет минути — като се има предвид количеството, което ти сипах — осведоми го Хауъл. — Но имам и противоотрова.
— Пиетро, трябва да разбереш…
— Разбирам, че ме предаде, Марко — рязко отговори Хауъл. — Това е всичко, което трябва да разбера. И ако не ми кажеш това, което искам да знам, след малко ще умреш.
— Но аз мога да те убия веднага — изсъска Дионети.
Хауъл укорително поклати глава.
— Ти взе душ, помниш ли? Остави кобура с пистолета до мивката в банята. Аз извадих патроните, Марко. Ако не ми вярваш, стреляй.
Дионети натисна спусъка. Чу само изщракване, наподобяващо звук на нокти, които стържат по ковчег.
— Пиетро, кълна се…
Хауъл вдигна ръка.
— Нямаш никакво време, Марко. Знам, че братята Рока са убити от американски войници. Ти помогна ли им?
Дионети облиза устни.
— Казах им как Рока възнамеряват да избягат.
— И как разбра това?
— Получих инструкции по телефона. Гласът беше електронно модулиран. Казаха ми първо да помогна на Рока, а после и на войниците, които ще дойдат.
— А също и на мен.
Дионети яростно тръсна глава.
— И на теб — прошепна той.
Устата му пресъхна. Гласът му зазвуча така, сякаш идваше от много далеч. Усети как сърцето му блъска в ребрата.
— Пиетро, моля те! Противоотровата…
— Кой ти плаща, Марко? — тихо попита Хауъл.
Би било загуба на време да разпитва Дионети за американците. Те никога не биха му се разкрили. Най-сигурно щеше да бъде да проследи кървавите пари.
Хауъл почука с шишенцето по масата.
— Марко…
— Хер Вайзел… Офенбах банк в Цюрих. За Бога, Пиетро, дай ми противоотровата!
Англичанинът плъзна мобилния си телефон до другия край на масата.
— Обади му се! Убеден съм, че клиент от твоя ранг има и домашния му телефон. Погрижи се да науча кодовете за достъп.
Дионети взе телефона и зачука по клавишите. Докато чакаше да се свърже, не сваляше очи от шишенцето на масата.
— Пиетро, моля те!
— Всяко нещо с времето си, Марко. Всяко нещо с времето си.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
„Лиърджет“ кацна на летище „Кона“ на Биг Айлънд, малко преди слънцето над Хавай да залезе. Под надзора на Бауер трима техници свалиха контейнера с вируса и го натовариха на чакащия военен камион. Пътуването до комплекса „Бауер-Зермат“ продължи четиридесет и пет минути.
Доскоро комплексът беше военна база за медицински изследвания, така че бе строен съгласно определени изисквания. За да се избегне проникването на външни лица и случайното заразяване на населението на острова с изключително опасни вируси, в района между крайбрежните скали и обгорените от лава полета бяха изкопани тонове пръст. Гигантската вдлъбнатина беше залята с хиляди кубически метри бетон и приютяваше огромен многоетажен подземен комплекс. Впоследствие сградата бе разделена на три нива или зони. В най-долната част се помещаваха лабораториите, в които се изследваха най-опасните вируси. Когато Бауер стана стопанин на комплекса, всичко, от което се нуждаеше, вече беше подръка. След една година и вложение от сто милиона долара необходимият ремонт беше завършен и компанията започна да развива дейност.
След като камионът влезе в масивния гараж, контейнерът беше разтоварен и поставен върху дрезина, която го откара до чакащия асансьор. Три етажа по-долу ги посрещна Клаус Яуних, ръководител на грижливо подбрания изследователски състав. Яуних и шестчления му екип бяха пристигнали по спешност от цюрихския клон на компанията, за да работят върху вируса на едрата шарка. Всички бяха служители на Бауер от години; благодарение на работата си за него се бяха облагодетелствали така, както не бяха си представяли и в най-смелите си мечти.
„И всички са наясно, че аз знам за тях тайни, които могат да ги унищожат за миг“ — помисли си Бауер, докато се усмихваше на Яуних.
— Радвам се да те видя, Клаус.
— Удоволствието е изцяло мое, господин директор.
Яуних беше едър и тромав като мечка, но с неочаквано тих глас. Кръглото брадато лице му придаваше вид на дървар, а като се усмихнеше, разкриваше ред ситни детски зъбки.
Яуних направи знак на двамата си помощници в оранжеви защитни костюми, с които приличаха на космонавти. Те вдигнаха контейнера от дрезината и го внесоха в първата от четирите кабини за обеззаразяване по пътя към лабораторията.
— Господин директорът желае ли да проследи процедурата? — попита Яуних.