— Знам, че не сме го обсъждали с Клайн — каза Смит, когато се приготвиха за излизане. — Но…
Той извади пистолет „Зиг Зауер“.
Киров го погледна и поклати глава. Отиде в спалнята и се върна с обикновен на пръв поглед черен чадър. Вдигна го под ъгъл четиридесет и пет градуса, прокара палец по дръжката и неочаквано от върха му изскочи острие, дълго един инч.
— Това е нещо, което донесох със себе си от Москва — небрежно каза Киров. — В острието се съдържа бързодействащо успокоително, което се използва за животни — ацепромазин. За секунди може да повали стокилограмов глиган. Освен това, ако по някаква причина полицията ви ме спре, не е трудно да обясня носенето на чадър. С пистолет би било далеч по-трудно.
Смит кимна. Той щеше да бъде стръвта, но Киров щеше да свърши другата работа. Радваше се, че руснакът няма да застане пред Берия невъоръжен.
Смит пъхна Зиг Зауера в кобура под мишницата.
— Добре тогава. Давам ви четиридесет минути преднина, след което ще ви последвам.
Киров се движеше по улиците като призрак и изучаваше потока от хора, които минаваха покрай него. Подобно на другите райони близо до центъра на Вашингтон Дюпон Съркъл беше обновен. Но между модните заведения и бутиците на дизайнери имаше македонски пекарни, турски магазини за килими, сръбски пазари, на които се предлагаха стари медни и месингови сандъци за цветя, гръцки ресторанти и югославски кафенета. Киров знаеше колко силно е привличането на познатото за човек, попаднал в непозната обстановка, дори ако този човек беше хладнокръвен убиец. Тази етническа смес бе средата, в която Иван Берия би предпочел да се движи. Тук можеше да намери храната, с която е свикнал, да слуша музиката, с която е израснал, да чуе езиците, които знаеше. Киров, който знаеше няколко славянски езика, също се чувстваше като у дома на това място.
Той се озова на открито площадче, заобиколено от магазинчета и будки. Седна на сянка под чадъра на една маса. Поръчката му взе една хърватка, която едва говореше английски. Руснакът трудно сдържа усмивката си, когато я чу да ругае собственика.
Като отпиваше от силното сладко кафе, Киров наблюдаваше потока минувачи, като се заглеждаше по пъстрите блузи и поли на жените и широките панталони и кожени якета на мъжете. Ако минеше оттук, Берия щеше да бъде облечен в груби практични дрехи на югославски работник — може би с каскет, за да хвърля сянка върху лицето му. Но Киров не се съмняваше, че ще го познае. От опит знаеше, че онова, което един убиец не може никога да скрие, са очите.
Разбира се, имаше голяма вероятност Берия също да го познае. Но убиецът нямаше как да предположи, че Киров е в Съединените щати. Основната му грижа сега беше да избягва полицията, колкото и нарядко да се виждаха патрули в този район. Не би очаквал да види лице от миналото на такова далечно разстояние от дома. Същото важеше и за Киров: той също не можеше да си представи как Берия ще влезе в близката пекарна да си купи закуска. Генералът можеше да предполага къде най-вероятно се навърта убиецът, но нямаше и най-малката представа къде е в момента.
Като пазеше очите си с ръка от слънцето, Киров следеше промените в околната обстановка. Оглеждаше входовете и изходите на площадчето, през които хората се появяваха и изчезваха. Запомняше надписите върху витрините на магазините, които отбелязваха работното им време, и си правеше сметка кога да провери тесните улички около тях и входовете за доставки.
Ако Берия трябваше да свърши още мръсна работа, това беше мястото, където би намерил удобно скривалище. Това би могло да му създаде усещане за безнаказаност, а самоувереният човек понякога се държи като слепец.
На около петстотин метра от мястото, където Киров наблюдаваше вероятното му свърталище, Иван Берия отвори вратата на своя тристаен апартамент, който се намираше на последния етаж на сграда, предназначена за кратък престой на приходящи чиновници.
Пред него стоеше шофьорът на линкълна — едър мълчалив мъж с чупен няколко пъти нос и деформирано ляво ухо, което по форма приличаше на карфиол. Берия и преди беше виждал такива хора. Свикнали с насилие, дискретни, те бяха съвършените подчинени на началниците си.
Берия направи знак на шофьора да влезе, заключи вратата и пое донесения от него плик. Разкъса го и бързо прочете написаното на сръбски. Отстъпи встрани и крадешком се усмихна. Шефовете никога не можеха да предвидят точния брой на хората, които трябваше да бъдат премахнати. В този случай Берия вече беше получил парите за руския охранител и американския учен. Сега го молеха да се погрижи за още един човек.