Той се обърна към шофьора и каза:
— Снимката.
Шофьорът мълчаливо взе писмото и му подаде снимка на Джон Смит, извадена от камера за наблюдение. Човекът беше с лице към обектива, качеството на изображението беше много добро.
Берия се усмихна замислен.
— Кога?
Шофьорът протегна ръка, за да вземе обратно снимката.
— Колкото може по-скоро. Щом ти се обадят, тръгваш на минутата.
Той вдигна вежди — мълчалив въпрос дали има нещо неясно. Берия поклати глава.
След като шофьорът си тръгна, убиецът влезе в спалнята и извади от багажа си мобилен телефон. След миг се свърза с господин Вайзел от Офенбах банк в Цюрих. На сметката, от която се интересуваше, току-що бяха пристигнали нови двеста хиляди американски долара.
Берия благодари на банкера и затвори.
Американците очевидно бързаха.
Съблечен, д-р Карл Бауер излезе от последната кабина за обеззаразяване. На пейката в стаята за преобличане имаше бельо, чорапи и риза. На закачалката зад вратата висеше току-що изгладен костюм.
След няколко минути Бауер беше облечен и се запъти към стъкления мецанин, където го чакаше ръководителят на изследователския състав Клаус Яуних.
Яуних леко се поклони и протегна ръка.
— Отлична работа, господин директоре. Никога не бях виждал подобно нещо.
Бауер стисна ръката му и отговори на комплимента:
— И едва ли някога отново ще видим.
След като си почина, той се върна в лабораторията. Макар че беше работил почти цяла нощ, Бауер се чувстваше въодушевен и изпълнен с енергия. От опит знаеше, че това се дължи само на адреналина и че умората неизбежно ще се стовари върху него. И все пак Яуних бе прав: беше свършил отлична работа. Като впрегна цялата си концентрация, той приложи познанията и опита, които бе натрупал през дългия си живот, за да осъществи първите стъпки към трансформацията на един и без това смъртоносен вирус в опустошителен микроскопичен ураган. Сега се чувстваше донякъде измамен, защото нямаше да участва в последните етапи от този процес.
— Знаехме го от самото начало, Клаус — изказа на глас мислите си Бауер. — Знаехме, че няма да видим с очите си целия процес на сътворението. Лекарите решиха да ми отнемат възможността за окончателен триумф. За да бъде доведен процесът до края, аз трябва да предам свършеното в други ръце — той помълча малко. — Сега Рийд ще направи онова, което ние не можахме.
— Такова доверие на един-единствен човек… — промърмори Яуних.
— Ще направи каквото му казахме — рязко отвърна Бауер. — И когато се върне, ще получим онова, за което досега можехме само да мечтаем.
Той потупа едрия мъж по рамото.
— Всичко ще бъде наред, Клаус. Ще видиш. А сега за транспорта…
— Пробата е готова за транспортиране, господин директор. Самолетът ни очаква.
Бауер плесна с ръце.
— Чудесно! Тогава да полеем успеха, преди да тръгна.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
На ослепителната светлина приличаше на скулптура, възвестяваща новото хилядолетие. От шест километра разстояние Мегън Олсън гледаше с възхищение космическата совалка, прикачена към гигантски външен резервоар и две не толкова големи, но солидни ракети.
Беше два часът през нощта. Над Кейп Канаверал нямаше вятър и не грееше луна. Соленият въздух пощипваше носа на Мегън, нервите й бяха опънати в очакване. Обикновено екипажът ставаше към три часа, но тя спа докъм полунощ. Мисълта, че след по-малко от осем часа ще бъде на борда на совалката и ще лети към Космоса, я оставяше без дъх.
Мегън се обърна и тръгна по пътеката, която водеше към приземния етаж на сградата. Там бяха настанени хората от екипажа. На стотина ярда по-нататък проблясваше бодливата тел над оградата около съоръжението. Тя чу далечното бръмчене на джип, който обикаляше комплекса. Охраната на Кейп Канаверал беше едновременно внушителна и ненатрапчива. Униформените въздушни полицаи привличаха като магнит телевизионните камери. Но освен тях имаше цивилни подразделения, които сновяха из комплекса двадесет и четири часа в денонощието, за да се уверят, че никой и нищо няма да попречи на излитането.
Мегън се канеше да се връща в стаята си, когато чу приближаващи стъпки. Обърна се и видя как от сенките на сградата изникна нечий силует и тръгна към светлината.
Дилън Рийд?
Всички се шегуваха, че Рийд не само не чува будилника си, но ако го оставят, може да проспи и излитането. Тогава какво правеше навън в такъв ранен час, преди сигнала за събуждане?
Мегън вдигна ръка, за да му махне, когато иззад ъгъла блесна ярка светлина на фарове. Тя инстинктивно се отдръпна, когато покрай мястото, където стоеше Рийд, профуча кола с емблемата на НАСА на вратата. Мегън застана в сенките и видя как от колата слезе възрастен мъж и тръгна към Рийд.