„Чака някого. Кого? И защо нарушава карантината?“
Карантината беше особено важна част от процеса на подготовката, макар и този път срокът й да бе съкратен поради необходимост. Фактът, че външен човек влиза в пряк контакт с член на екипажа, беше нечувано нарушение.
Когато посетителят и Рийд се отдалечиха от нея и навлязоха в кръг от светлина, Мегън забеляза нещо, което висеше на врата на мъжа: здравен сертификат, което означаваше, че този човек е получил разрешение за влизане в комплекса от лекарите на НАСА.
Успокоена от това, че събеседникът на Рийд е влязъл по законен път, тя понечи да се отдалечи. Но нещо дълбоко в съзнанието й я глождеше. Винаги беше разчитала на интуицията и инстинкта си; те неведнъж бяха спасявали живота й. И сега й нашепваха, че не бива да се подчинява на добрия тон и да се прибира в стаята си, като остави Рийд насаме с посетителя.
Тъй като двамата мъже стояха с лице един към друг, тя не можеше да долови какво си говорят. Но безпогрешно успя да различи предмета, който непознатият предаде на Рийд: лъскав метален цилиндър, дълъг около осем сантиметра. Тя го зърна само за част от секундата, преди да изчезне в джоба на комбинезона му.
Мегън видя как посетителят стисна рамото на Рийд, после се качи в колата и отпътува. Ръководителят на биомедицинската програма остана загледан в светлината от фаровете, докато те се превърнаха в две светещи точици. След това се обърна и тръгна към сградата.
„И той е изнервен преди полета, точно както всички ние. Някой близък човек е дошъл да го изпрати.“
Но това обяснение й се стори неубедително. Рийд беше ветеран от шест мисии на совалката и бе почти равнодушен към процеса на подготовка. Пък и това не можеше да бъде негов роднина. След поставянето им под карантина членовете на семействата на екипажа нямаха право да контактуват с близките си. За тях бе отреден специален наблюдателен пункт на шест километра от мястото на изстрелване.
„Значи е някой от програмата. Някой, с когото никога не съм се срещала.“
Преди да се запъти към столовата, където екипажът щеше да получи последната си истинска храна преди полета, Мегън се отби в стаята си. Чудеше се как да постъпи, можеше небрежно да подхвърли нещо пред Рийд. В края на краищата, той винаги я бе подкрепял още от пристигането й в НАСА; с течение на времето почти се бяха сприятелили. След това си спомни за Адам Трилор, за изчезналия вирус на едрата шарка и за отчаяното му секретно издирване, което вече беше в ход. Указанията на Клайн бяха недвусмислени: тя трябваше да докладва за всичко, което й се стореше подозрително. Мегън беше убедена в наличието на напълно невинно обяснение за поведението на Рийд, но въпреки това посегна към телефона.
В шест и тридесет екипажът влезе в стерилното помещение, за да се облече. Тъй като Мегън беше единствената жена, която участваше в мисията, за нея бе отредена отделна кабина. Тя затвори вратата и огледа критично летателния си костюм. Той беше направен по мярка, тежеше около 40 килограма и се състоеше от над петнадесет отделни части, сред които парашут, средство за придвижване при безтегловност, панталони за преодоляване на безтегловността и подлога. Мегън беше поставила под въпрос необходимостта от последното, но Рийд й бе обяснил какво налягане се упражнява върху тялото при влизане в орбита. Беше почти невъзможно да се контролира отделителната система.
— Изглеждаш много шик, Мегън — отбеляза пилотът на мисията Франк Стоун, когато тя влезе в мъжкото отделение.
— Най-много ми харесват емблемите — отговори Мегън.
— Кажи го на жена ми — обади се командирът Бил Керъл. — Тя ги проектира.
Всяка мисия имаше уникални емблеми, направени от членовете на екипажа или от близките им. Емблемата на настоящата мисия представляваше совалката, излитаща в пространството. В рамката на кръга бяха изписани имената на членовете на експедицията.
Екипажът се раздели на двойки, за да проверят взаимно костюмите си и да се уверят, че всяка част е здраво закрепена и стабилна. След това Дейвид Картър, един от специалистите в мисията, събра групата и произнесе кратка молитва. Моментът помогна да се разсее мрачното настроение, предизвикано от безвременната смърт на Адам Трилор.
Малко повече от три часа преди излитането те излязоха от помещенията си и застанаха под блясъка на светкавиците и камерите. Излизането им беше последната възможност за външните наблюдатели, които бяха внимателно проверени и носеха специални пропуски, да видят астронавтите. Докато минаваше през шпалира, Мегън махна на журналистите и се усмихна, един репортер извика: