— Още една усмивка! Точно така.
Пътят до асансьора към совалката в акумулаторния микробус отне само няколко минути. След като пристигна, екипажът се качи в кабината, която ги издигна на 195 фута над земята до бялата стая — последна спирка, където си сложиха парашутите, предпазните колани, скафандрите и ръкавиците.
— Как се справяш?
Мегън се обърна и видя до себе си Рийд облечен и готов.
— Добре, предполагам.
— Предполетна треска?
— Това ли усещам в стомаха си?
Той се приближи.
— Не го споменавай пред другите, но и аз изпитвам същото.
— Не може да бъде!
— И още как!
Може би нещо в погледа й го накара да попита:
— Някакъв проблем ли има? Струва ми се, че искаш да ме питаш нещо.
Мегън махна неопределено.
— Предполагам, че е от напрежението. Мечтаеш, подготвяш се, работиш и един ден настъпва дългоочакваният момент.
Рийд я потупа по рамото.
— Ще се справиш отлично. Не забравяй какво каза Алънби: всички разчитаме на експериментите, които ти ще проведеш.
— Дами и господа, моментът настъпи — обяви един от членовете на подготвителния екип.
Рийд се обърна и Мегън въздъхна облекчено. По време на телефонния си разговор с Клайн — ръководителя на Приют едно — той й каза, че незабавно ще проучи тайнствения посетител на Рийд и след като установи самоличността му със сигурност, ще й се обади. Тъй като обаждане не последва, тя реши, че Клайн или още проверява, или е намерил напълно задоволително обяснение, което е решил да не споделя с нея.
— Да се залавяме за работа — каза Рийд и кимна към Мегън. — След вас, госпожо.
Мегън пое дълбоко дъх, приведе се и се пъхна през люка на полетната палуба. Отиде до стълбите и се спусна до средната палуба, където освен личните каюти, шкафовете с храна, складовите помещения и банята, имаше три специални стола, предназначени за нея, Рандъл Уолъс — другия специалист на мисията — и суперкаргото Дейвид Картър.
След като се настани в стола, който щеше да бъде сгънат и прибран веднага след излитане, Мегън се озова легнала по гръб с колене към тавана.
— Това ми е трета мисия и все още не мога да свикна с тези столове — промърмори Картър и се намести в стола до нея.
— Това е, защото продължаваш да качваш килограми, човече — подразни го Уолъс. — И всичко заради домашно приготвената храна.
— Поне имам дом — бързо отвърна Картър.
Уолъс изтръска въображаемата си пура, имитирайки Гручо Маркс.
— Това сигурно е любов.
Закачките секнаха, когато подготвителният екип влезе и привърза астронавтите към седалките.
— Как са микрофоните?
Мегън изпробва своя и кимна, доколкото й позволяваха ремъците. След като колегите й също бяха вързани, тя се заслуша в работата на орбиталния екип, който правеше проверка на уредите с наземния контрол.
След като свършиха, подготвителният екип излезе. Макар че не можеше да ги види, Мегън си представяше тържествените изражения на лицата им.
— Дами и господа, Бог да е с вас. Очакваме ви живи и здрави.
— Амин — промърмори Картър.
— Да бях си взел книга за четене — обади се Уолъс. — Мегън, как се чувстваш?
— Отлично, благодаря. А сега, момчета, ако нямате нищо против, аз също имам да правя проверка.
На неколкостотин километра североизточно от Кейп Канаверал Джон Смит допи втората чаша кафе и погледна часовника си. По това време Киров вече сигурно бе заел позиция в Дюпон Съркъл. На излизане Смит хвърли последен поглед към екраните, свързани с външните камери за наблюдение. Къщата му се намираше на ъгъла между две улици и беше оградена от високи дървета, които я пазеха от любопитните погледи на съседите. Задният двор представляваше тревна площ без храсти, в които някой неканен гост би могъл да се скрие. Сензорите за движение, вградени в каменните стени на къщата, постоянно следяха района.
Ако някой успееше да мине покрай тях незабелязан, щеше да се сблъска със сложна алармена система, скрита в прозорците с двойни стъкла и бравите на вратите. Ако неканеният гост преодолееше и тях, щяха да се активират подовите сензори, които освен че издаваха мощен звук, изпускаха и газ. Изпитан във федералните затвори, газът поваляше жертвите за по-малко от десет секунди, поради което Смит държеше противогаз в нощното си шкафче.
Макар че според него Берия нямаше да направи опит да го убие от разстояние, Смит реши, че е по-благоразумно да огледа около къщата. След като се увери, че всичко е наред, той се върна през кухнята, от която се влизаше право в гаража. Тъкмо се канеше да угаси малкия телевизор на плота, когато видя нещо, което го накара да се усмихне. След кратко колебание посегна към телефона.