Оставаха двадесет и една минути до излитането, когато в слушалките на членовете на екипажа отекна гласът на Хари Ландън.
— Момчета — заговори той на оклахомското си наречие, — изглежда, е възникнало непредвидено обстоятелство.
Макар и да знаеха, че триста души от наземния контрол чуват всеки техен звук, членовете на екипажа не можаха да сдържат общия си възглас на недоволство.
— Само не ми казвайте, че пак трябва да повтаряме всичко това — измърмори Картър.
— Какъв е проблемът, наземен контрол? — рязко попита пилотът.
— Споменах ли нещо за проблем? Казах „непредвидено обстоятелство“ — последва кратка пауза. — Доктор Олсън, приключихте ли с проверката?
— Да, сър — отвърна Мегън и сърцето й заби учестено.
„Не ми казвай, че съм объркала нещо. Каквото и да е, само не това.“
— В такъв случай искате ли да отговорите на едно обаждане?
Мегън неволно опита да се изправи, но не можа да помръдне. Кой би могъл да й се обажда? О, Господи!
— Хари — каза тя; в гласа й звучеше паника. — Не знам дали това е добра идея.
— От какво се притесняваш? Ще го прехвърля само на теб.
Последното нещо, което чу, преди да я свържат, беше възклицанието на Картър:
— Ама че хора!
— Мегън?
Пулсът й се ускори.
— Джон? Ти ли си?
— Не можех да те оставя да отлетиш, без да ти пожелая късмет.
— Джон, как…? Искам да кажа, как успя…?
— Няма време за обяснения. Добре ли си? Готова ли си?
— Да, готова съм. А дали съм добре… Опитвам се да свикна с мисълта, че седя върху тон течно гориво.
— Исках да ти пожелая на добър път… Пази се.
Мегън се усмихна.
— Ще се пазя.
— Извинявайте, момчета — чу се гласът на Ландън. — Време е.
— Благодаря, Хари — каза Мегън.
— Включвам те отново към останалите. Готова ли си?
— Давай.
Мегън понечи да изрече няколко любезни извинения, но останалите от екипажа бяха заети с това да си разменят последни инструкции. Тя затвори очи и започна да си повтаря шепнешком думи от двадесет и четвърти псалм. Тъкмо свърши и совалката леко помръдна. След миг процедурата по запалването на ракетите даде тласък и всичко потъна в оглушителен рев.
Мегън чу мърморенето на наземния контрол и думите:
— Хюстън, „Дискавъри“ излетя!
Докато външният резервоар захранваше главните двигатели на совалката, Мегън се чувстваше така, сякаш е вързана за увеселително влакче — само че този път нямаше спирка. Две минути и шест секунди след излитането ракетите се отделиха от орбиталния кораб и паднаха в океана, откъдето щяха да бъдат извадени. Подхранвана от горивото във външния резервоар, което изпълваше главните й двигатели, „Дискавъри“ с всички сили се мъчеше да преодолее гравитацията. Колкото по-високо и по-бързо се изкачваше, толкова повече екипажът се приближаваше до максималното налягане от три атмосфери. Бяха предупредили Мегън, че усещането е такова, сякаш горила ти е стъпила на гърдите.
„Не е вярно. Не е горила, а слон.“
Шест минути по-късно на височина сто осемдесет и четири мили главните двигатели замлъкнаха. След като беше свършил работата си, външният резервоар се отдели и падна. Мегън остана поразена от внезапната тишина и от това как изведнъж движението на совалката стана много плавно. Тя обърна глава и разбра защо: зад тънкия кристал на прозореца, докъдето погледът й стигаше, блестяха звезди. Тя и „Дискавъри“ бяха в орбита.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Предната вечер Иван Берия се бе срещнал с шофьора на линкълна пред станцията на метрото на Кю стрийт и Кънектикът авеню. Шофьорът му бе донесъл нова информация и по-нататъшни инструкции, които сега Берия разглеждаше в колата, докато пътуваше от града към Бетесда.
Шофьорът му беше необходим, защото не можеше да рискува да го забележат по улиците и защото притежаваше съвсем елементарни умения в шофирането. Макар че беше хладнокръвен убиец, способен да заколи човек за секунди, Берия се чувстваше изгубен и объркан сред хаоса на уличното движение. Ако се случеше нещо непредвидено, той можеше да бъде сигурен, че ще успее да избяга. Колата имаше и друго предимство пред обществения транспорт: беше идеална за наблюдателен пункт. Вашингтон беше пълен със служебни коли. Тази щеше да изглежда съвсем на място в район като Бетесда.
Когато наближи къщата на Смит, шофьорът намали скоростта, сякаш търсеше определен номер. Берия успя добре да огледа асиметричната постройка от селски тип, вдадена навътре в улицата. Забеляза редицата от дървета успоредно на фасадата и реши, че вероятно огражда имота и откъм задната му част. Прозорците светеха, но вътре не се мяркаха сенки.