Хауъл направи пауза, за да остави възможност на банкера да обмисли думите му.
— А после — продължи той, — когато руснаците научат, ще бъдат много разстроени — и с основание. Няма да приемат никакви обяснения. Извиненията няма да ги трогнат. А загубите ли веднъж доверието им, скъпи мой Вайзел, с вас е свършено. Вие сте работили с много руснаци и знаете, че те никога не забравят и никога не прощават. Ще искат да ви отмъстят и прекрасните ви швейцарски закони и полиция няма да им попречат. Ясен ли съм?
Вайзел почувства как стомахът му се преобръща. Англичанинът беше прав: руснаците бяха варвари, държаха се арогантно и се перчеха с новоспечелените си богатства. И всеки банкер искаше да получи част от състоянието им. Не им задаваха никакви въпроси. Напълно удовлетворяваха исканията им. Руснаците мърмореха срещу хонорарите, но накрая плащаха. А на посредници като Вайзел бяха дали ясно да се разбере, че изгуби ли доверието им, не може нито да избяга, нито да се скрие. Англичанинът приличаше на човек, който наистина би могъл да пошушне на клиентите му, че Вайзел ги е предал. И каквото и да кажеше или направеше банкерът, нямаше да промени мнението на руснаците, след като бяха повярвали в неговата измяна.
— Бихте ли повторили името? — едва чуто попита Вайзел.
— Иван Берия — отговори Хауъл. — Кой му внася парите?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Изминаха пет часа, откак Дилън Рийд се бе усамотил в космическата лаборатория. През това време той следеше движенията и разговорите на екипажа чрез системата си за връзка. Два пъти Мегън Олсън го попита има ли нужда от помощ; друг път искаше да знае колко дълго Дилън ще работи. Нямаше търпение да започне собствените си експерименти.
„Нямаше да припира толкова, ако знаеше какво става тук“ — недоволно си помисли Рийд.
Учтиво, но твърдо каза на Мегън, че тя и останалите ще трябва да почакат, докато той приключи.
Поради факта, че му се налагаше да следи екипажа, работата отне повече време, отколкото се бе надявал. Другото, което му пречеше, бяха постоянните разговори между екипажа и наземния контрол. Въпреки това Рийд работеше колкото можеше по бързо, като спираше само за да даде почивка на ръцете си, които, пъхнати в дългите гумени ръкавици в кутията, започваха да се схващат.
Значимостта на това, което правеше, го завладяваше. През микроскопа наблюдаваше свят, невиждан от никого — освен от създателя му Карл Бауер. В своята лаборатория на Хавай швейцарският учен бе съумял да промени вируса на вариолата така, че да утрои размерите му и да му позволи по-нататъшен растеж. Но възможностите на Бауер бяха ограничени от гравитацията; същото не важеше за Рийд.
Работата на швейцарския учен водеше началото си от една от първите мисии на совалката. Космонавтите бяха намерили плик със сандвичи, които бяха забравили да изядат. Пликът беше найлонов, добре запечатан и се носеше в безтегловната среда като надувна топка. Членовете на екипажа мислеха, че сандвичите стават за ядене, докато един от тях не отбеляза, че единствената причина пликът да се носи така във въздуха е бактериите в храната да са произвели газ, който е причинил издуването на плика.
Това случайно наблюдение даде на учените неопровержимо доказателство за факта, че бактериите растат по-бързо и достигат по-големи размери в условията на микрогравитация.
Когато Карл Бауер прочете доклада на НАСА за това явление, незабавно стигна до заключението, че това, което важи за бактериите, ще важи и за вирусите. Първоначалните изследвания доведоха до зашеметяващи резултати, но в условията на гравитация Бауер не можеше да стигне до окончателен извод. Трябваше да минат години, докато намери Рийд и измисли начин за провеждането на последните експерименти в Космоса.
Сега Рийд наблюдаваше вариола, десет пъти по-голяма и мощна от всеки друг вирус на Земята. Протеиновите мехурчета, които на Земята нарастваха до ограничени размери, запазваха своята цялост и смъртоносна сила. В качеството си на оръжие тази разновидност на вируса нямаше да има равна на себе си. Рийд потрепери при мисълта за това с каква бързина можеха да бъдат унищожени цели народи, ако този мутант се поставеше в бомба с въздушно взривяване. Вариолата щеше бързо да си проправи път през дихателните пътища до лимфните възли, след това да стигне до далака, костния мозък и други лимфатични органи. Накрая щеше да проникне и в малките кръвоносни съдове в кожата. При заразяване с обикновения вирус на едрата шарка този процес отнемаше от пет до десет дни. Според изчисленията на Рийд инкубационният период и периодът на заразяване щяха да бъдат въпрос на минути. Тялото просто нямаше шанс да си създаде защита.